Ето още един прекрасен пътепис, които участва в Конкурс за пътеписи 2010.

Разказва ни Ралица Димитрова.

Излязох на балкона и го видях. Жълтичко, с ефекти като от напръскано по боята. Води се планинско колело, но горкото в него няма нищо планинско, а щом види неравност по пътя започва да скрибуца немощно и всяка една от частите му дава всичко от себе си да не напусне мястото си, при което се получава механична симфония за колела от Подрус Велосипедов. Стоеше подпряно на една страна, както го бях оставила преди няколко месеца. Седеше си и сякаш искаше да ми каже нещо. Добре, че не можеше, защото си представете какво би казало едно колело на немарливата си господарка, която го беше оставила цяло лято под силните слънчеви лъчи без сянка и с две спукани гуми. Намигнах му с едно око, като се надявам да ми прости небрежното отношение. Мина ми през ума, че мога да го сменя, но то така жално ме погледна с ръждясалото си кормило, че душата ми се преви на две и не можах да го изоставя.

“Хайде! Ще се водим на лекар. Дано е останала поне капка живот в теб.”

Обичам си го това колело. Постоянно повтарям, че искам ново, но като се замисля не мога да се разделя с него.

Потеглих! Настаних се на предпоследната седалка, за да мога да гледам през прозореца. Щом пристигнах на автогарата в Кърджали, се заоглеждах за камионче с колела. А наоколо хора, които недоумяват защо обикалям с колело, сак, спален чувал, палатка и раница на гърба и сякаш търся нещо, но дори и аз не съм много сигурна какво точно. Както си се разхождам, към мен се доближи високо къдраво момче с очила. Заговори ме на типичен турски английски, използвайки “Вейт”, “Ви”, “Вен” и всички други възможни въйкания. Потеглихме към село Енчец, където трябваше да преспим първата нощ. Изкачихме баирите до там. Те бяха добра загрявка, като за първи ден колоездене. Вечерта се запознах с групата. Всички бяхме любители колоездачи тръгнали на велопоход в Източните Родопи. Целта ни беше да стигнем от Кърджали до Одрин в рамките на десет дена. Дали ще успеем, не знаем. Важни бяха опитът и ентусиазмът. Осемнадесет човека – българи и турци изправени пред природата въоръжени с колела и без предразсъдъци.

Сутринта се събудих преди алармата. Слагаме ръкавици, очила, шапки, кой каквото има и се качваме на колелата. Времето е горещо още от сутринта. Благодарих на Слънцето, че е изгряло и потеглихме. Върнахме се до Кърджали, а от там трябваше да стигнем до Перперикон.

Не поехме по традиционния път, а завихме на ляво следвайки маршрута Родопия, който трябва да ни заведе до Каменната сватба. Това скално образование се намира до село Зимзелен на няколко километра от Кърджали. Пътят до там се оказа стръмен и на места доста каменист, но ако сте любители на природата, си заслужава. А ние уж сме такива. Пристигнахме в селото, което се оказва малко – поне в моите очи. Хубавото на тези родопски села е, че винаги имат поне по две чешми, построени от някой виден жител. Изграждането на чешма е традиция, останала още от миналото, а някои от по-малките села все още не разполагат с течаща вода в домовете си. Каменната сватба се намира по едно малко трънливо пътче в дясно от Зимзелен. Тя е изцяло природно творение. Скалите са се оформили преди десетки милиони години, още когато там всичко е било покрито с вода. Наричат се риопитови туфи. След оттеглянето на морето, скалите били изложени на дъжд, вятър и слънце като по този начин се оформили днешните им форми. Разнообразните цветове и нюанси на скалата се дължат на различните минерали, които я изграждат. С две думи – природно многообразие.

Много по-интересни ми се сториха двете народни легенди за скалите. Представете си времена, когато хората са нямали интернет, телевизия, нямали са дори и книги. Всичко е било приказни легенди и голямо въображение. Спорен е въпросът, кога човек има по-голямо въображение – когато е видял много неща, или когато всичко му е ново и непознато. Със сигурност обаче знам, че един съвременен технологизиран индивид никога няма да измисли подобна легенда, когато види тези причудливи скални образования. И двете легенди са за сватби.

Първата разказва как по време на церемонията свекърът на булката имал нечисти помисли към нея. Бог видял това и се разгневил. За наказание вкаменил всички, а скалите стоят там, за да не си помисли случайно някой друг баща да пожелае жената на сина си.

Втората легенда ми се стори малко парадоксална. Според народното поверие лицето на булката не трябва да се вижда по време на сватбата. Духнал обаче много силен вятър и отвял булото. Тук интересното е, че не Бог, а природните сили вкаменили всички присъстващи. Не стига, че те – чрез вятъра, който е част от природните сили, са виновни гостите да видят булката, но и решават да наказват заради грешката си. За тази легенда има само едно обяснение и то е, че хората преди не са имали никаква представа, че вятърът е част от въпросните природни сили. В противен случай легендата може да се счита като шега, чрез която местните да тестват общата култура на посетилите на селото.

Ако не сте почитатели на природните явления по-добре не си губете времето да катерите тези камъни, за да видите други два по-големи камъка. Ако пък наистина не обичате природата и приключението не виждам причина да тръгнете на това пътуване.

В Източните Родопи човек вижда неща, които няма как да види в другите части на България. Тук например свободно могат да общуват всички, както българите, така и турците.

Много часове по-късно стигнахме до Перперикон. Хубавото там е, че дори и да сте ходили може да го изкачите заради самото катерене. Ако искате да изгорите някоя друга излишна калория и в същото време да научите нещо интересно по история това е идеалният метод. Аз обаче прецених, че две посещения на Перперикон са ми достатъчни и сега мога да си почина. Разгледах сувенирите, но някакви стъклени пирамидки и камъни не ми се сториха достатъчно добра инвестиция. Погледът ми се спря на нещо далеч по-интересно. Като любител на бойните изкуства и хладните оръжия щом видя меч, лък или нещо друго голямо и опасно, задължително трябва си поиграя с него.

“Стрелба с тракийски лък” ето това е за мен. Какво ще ходя пеша по тези баири, когато мога да си пострелям като древен тракиец. Изстрелът е петдесет стотинки, а тайната на успеха не е да се прицелваш, а да стреляш по усет.

На другия ден покарахме до Маджарово. Малък, бивш миньорски град, който сега е известен с природозащитния си център и разни други скали и реки. За да стигнем до там, пресякохме река Арда. Следобед наблюдавахме лешояди, които си похапваха дарена от някой добър човек крава.

Пренощувахме и тръгнахме много надъхани. След първия километър изкачване обаче, нещата се промениха. След всеки следващ завой си казвах, че това е последният, а идваше нов. Така си карахме по един път, около билото на хълм, който кола би изкачила за половин час. Към обяд, когато вече силите привършваха, асфалтът също свърши. Замени го прадядо му – камъка. Поне няма да има „Дурлюм-Дурлюм“, защото за сега само ще катерим. Беше ни трудно и се предвижвахме бавно. Няма да излагам колегите като изброявам кой буташе и кой караше, но голяма част си направиха хубава планинска разходка. Е, товарът им беше малко тежичък, но ако погледнеш картината от друг ъгъл изглежда дори романтично. Както преди години конете са се изморявали и ездачите е трябвало да слизат и да вървят с тях, така и сега може да приемем, че колелата са били запъхтени и велосипедистите ги бутат, за да не им спаднат гумите. Пътят под нас – камък. Около нас – скали. Пред нас – камъни. Зад нас – пушек се вдига. Над нас – слънце пече. Наклонът – нагоре! Назад – Маджарово, а ние търсим Ивайловград!

Там случихме на пазарен ден, но не успяхме да сключим изгодни сделки. Градът ни зарадва с евтините си коктейли и заслужената почивка край басейна. Заредихме със сили, а следващата нощ прекарахме край ивайловградския язовир на палатки – изживяване, което не искам да повторя. Беше студено, а на вън виеха съмнително вълцеподобни животни.

Пътешествието ни завърши в Турция, където преспахме в едно гранично селце. Там закусихме в къщата на кмета. Жена му ни сервираше и обгрижваше все едно бяхме президентските деца. Менюто се състоеше от традиционната турска закуска. Хляб, който в случая беше домашно приготвена питка, разделена на малки кръгли топки. Отгоре намазана с масло. По-вкусен хляб не бях яла в живота си. Всеки път, когато се сетя за него, коремчето ми се ориентира в посока къщата на кмета и ако можеше да командва краката ми, вече да се е затичало на там. Медът и сиренето също бяха тяхно лично производство. На края на закуската, ако знаех как – щях да им кажа, че са им златни ръцете. Надявам се, че по доволно усмихнатото ми лице са разбрали какво кулинарно удоволствие изпитах.

Карахме по страничен път до Одрин, а там колоезденето ни приключи. Остана ни само да изядем всичката баклава, която стомасите ни могат да поберат и да се върнем в България. Аз си тръгнах с колата, която ме остави в Сливен, а другите имаха честта да се возят на прословутия Балкан Експрес.

Дайте оценка на пътеписа: