Както бяхме обещали, публикуваме целия пътепис за нестандартната и вълнуваща разходка на Симеон Стойчев и Венелин Георгиев.

Колкото по дълго пътуване, толкова по от рано трябва да се нагласят нещата. Беше още дълбока зима, когато започнахме с Веньо (моториста който до сега винаги пътуваше сам, или с приятелката си) да търсим крайна точка на лятната ни обиколка. Той искаше да види Швейцария и за това логично като крайна точка се оформи Женевското езеро. Този път мислехме да го направим малко по професионално, направихме си тениски специално за пътуването, напазарувахме си необходимите неща като куфари, ГПС навигации (указа се много полезно нещо за ориентация в чужбина), компресорче за помпене на гуми, палатки, спални чували и други необходими неща. Естествено всичко се търсеше с колкото се може по малък размер, или да е специализирано за мотористи.

От предишната година и аз вече бях с най добрия мотор за пътешествия а именно с BMW 1200 GS. Веньо кара този модел от няколко години и така се събрахме с еднакви мотори.

Швейцарските Алпи…

Набелязахме си няколко точки които искаме да видим като Дубровник, Венеция, култовия проход “Stelvio Pass”, най снимания замък на Женевското езеро “Chillon”, гроба и статуята на Чарли Чаплин, Музея на БМВ в Мюнхен и на връщане да разгледаме красивия град Будапеща. В плана ни имаше и други интересни места като зоологическата градина за пеперуди “Papilorama-Nocturama”, часовниковата кула в Берн, прохода “Furka pass” и много други места за които през нашето 14 дневно пътуване просто  не ни остана време.

Още една седмица преди тръгване започнахме с приятелката ми да смъкваме в гаража багаж който ще вземаме със нас. Все пак вече имам на разположение три куфара и чанта за резервоара които побират багаж почети като багажник на кола. В първия куфар беше всичко за лагеруване като два спални чувала, палатка, фенер ,газово котлонче, тенджера, супи, консерви, пластмасови чаши и чинийки и прибори. Втория беше за дрехите ми а третия за дрехите на Диана. В чантата останаха всички дреболии като камера, фотоапарат, води за пиене храна инструменти, пътни карти.

Със всичкия този багаж и приятелката ми на задната седалка мотора стана значително по нисък и се наложи да регулирам фара за да не ослепявам останалите шофьори. И така на 5. август закачихме Българския трибагреник на куфара и потеглихме.

Днеска ще е лесно, ще караме само до София където ни чака Веньо и Ванина. При тях ще пренощуваме и на следващият ден ни чака, като за начало, най дългия проход в цялото пътуването. Целта ни е директно Дубровник който е на 700 км от София и трябва да минем през Сърбия, Босна и Херцеговина и на края Хърватска. Времето е перфектно около 28 градуса а когато определяхме датата на пътуването си мислехме че ще е много горещо. Както се указа по на татък по скоро ни беше студено от колкото горещо. Имаше температури и под 10 градуса. Всички започнахме да усещаме онова чувство на радост от очакващото ни пътуване. Радостта ни беше малко потисната от почти двучасовото забавяне на Калотина. Но това си е традиция да се чака на Калотина.

Гастарбайтерите по това време се прибират и бяха затлачили митницата. Нищо, след като получихме печатите от властите в паспортите си подхванахме бързо темпо от 140 км/ч. и след първите 200 км спираме да зареждаме гориво и този път решихме да плащаме с банкова карта. Този начин на плащане е според мен най добрия, не ти са необходими пари в брой от дадената валута а и веднага получавам смс със сумата която ми е изтеглена от картата. Курса винаги е перфектен.

Не след дълго се махаме от магистралата и хващаме пътя в посока Чачак. Там имах и първото неприятно изживяване. Караме си през града и доближавам кръстовище над което има светофари. Доближавам го и виждам че светофарите не светят и понеже съм на главен път смело навлизам в кръстовището. С периферното си зрение видях някаква червена светлина която изгря от зад дървото до пътя. Опаааа, това е светофар и вече рязко натискам спирачките, Диана ми се качва на гърба от инерцията, АБСа заработва и спирам на сантиметри от кола която си минава на зелено. Извинявам се на шофьора и на Диана и бързо се изнизвам от кръстовището.

Така, разсъних се и може да продължаваме към БиХ. През тази държава никога не бях минавал дори и транзит. Не е лошо, пътища без дупки, от време на време тунелче, гледки на красиви скали, дори се качихме над 1200 м. н. в., движението по пътищата не е голямо. При една от почивките забелязах че имам залепен врабец на една от ламбда сондите (добре че не беше скъсал кабелите). Вече се беше опекъл от ауспуха, но Веньо с бърз замах го отлепи и го изхвърли в храстите. Горкия врабец. Дубровник стигнахме по тъмно и добре че беше хазайката на Веньо от неговото предишно пътуване в Дубровник, че да ни намери нощувка и към всичкото от горе и евтина, 15 евро на човек в разгара на сезона. Бърза разходка и вечеря за да можем да си легнем преди полунощ.

Дубровник

На сутринта ставаме с Диана по раничко за да можем да разгледаме поне малко от града, че не се знае кога пак ще дойдем. Прекрасен град, уличките са толкова тесни че като разпериш ръце стигаш стените на сградите около уличката. Невероятна атмосфера. Качваме се и на входа към града от който се вижда целия град и пристанището където са закотвили два презокеански лайнера.

Голямо корабче е да ви кажа, на цели 8 етажа. А сградата където ас живея е на 5 и си мислех че е голяма. Виждаха се басейни, шезлонги, игрища, ресторанти. Когато порасна и аз ще пътувам с такъв кораб.  Но сега да започваме да изпреварваме колите по безкрайния път около Адриатическо море. Колите тук не се изпреварват по между си, карат си в колоната и така. Но за нас това е неприемливо, хващаме осовата линия и внимателно напредваме. Толкова изпреварвания като този ден не бях правил през целия си живот.

Пътя е завой след завой, ботушите ни стържеха в асфалта и така целия път до Rijeka. Това е над 580 км път покрай море а почти никъде нямаше плажове. Е, имаше но плажа беше една бетонова площадка или ивица от 3 метра насипан с едър чакъл. Помислих си “Колко е по добре на Българското Черноморие.” Днеска ще нощуваме в Rijeka, обикаляме 4-5 хотела и почети когато сме отчаяни намираме стая за четирима за 20 евро на човек.

Предишните два дена беше голямо каране, от сутрин до вечер и почети нямахме почивка. Жените започват да мрънкат че минаваме много километри на ден, но ги утешаваме с това че днеска ни чакат само 220 км до Венеция. Там сме за не цели два часа, намираме си нощувка на 15 км от Венеция, където разтоварваме багажите и леко облечени бързаме да разгледаме най интересния град. Както всички знаят транспорта във Венеция е главно през изградени канали. Полицията, градския транспорт и всичко се движи с лодки.

Венеция…

Атмосферата е много романтична като си представиш, че можеш да се повозиш в една от онези дълги гондоли която е управлявана от мъж облечен в черен панталон с моряшка тениска  а ти си седнал на червено кадифе и си гушнал приятелката си. Всичко обаче се разваля когато ти кажат че цената да се повозиш в гондола е 120 евро. Нищо ще се разходим пеш по тесните улички с множеството мостове над каналите. Видяхме моста на въздишките, обиколихме и пл. Сан Марко и е време да се връщаме към моторите.

На връщане хващаме градския транспорт а именно – корабче. Никой не ни продаде  билетче и така май се возихме на черно. Бяхме си нагласили пари, но никой не ни ги взе. Днеска най сетне сядаме на време да пийнем една биричка пред  хотела, но се указа доста горчива 7 евро на бутилка.

На сутринта закусваме по три италиански кроасана с капучино и потегляме. Добре че не знаехме че следващото ни стабилно ядене ще бъде чак преди лягане. Този ден го карахме на мускули, защото в този край на света хората почиват на обет по два часа и половина. Тогава нищо не работи, ресторанти, бензиностанции (те са само на самообслужване), магазини.

Сядаме към един часа в ресторанта и ни казват, че кухнята не работи ако искаме може да си поръчаме сладолед. И така на всякъде. Нищо, ще се храним от красивите гледки. На всякъде подредени лозя които се разпространяват по целите хълмове. Следващият хълм пък е в ябълкова градина, където дръвчетата са подредени като по конец. Тука не издържаме и си открадваме по две ябълки, защото гладът е голям. Най сетне е пред нас проход Stelvio. Както видях този проход не е за начинаещи мотористи.

Пътя до върха е терасообразен завоите са обратни и с голяма денивелация. Завоите се минават по следния начин, намаляш скоростта и включваш първа предавка, кормилото го завиваш докато не опре в ограничителите и се оглеждаш зад рамото си гледайки на горе дали някой не идва на среща ти. Понякога може даже да пуснеш крак за да не загубиш равновесие.

И така сигурно петдесет завоя които водят до 2760 м. н. в. Но горе ни чака награда, топъл хамбургер със зеле. Мммм колко беше вкусен. Гледките няма да ви ги описвам, просто вижте снимките. Слизаме на долу към градче Bever и започваме да търсим нощувка. Първи хотел зает, втори зает и така до като не се отчаеш. Търсим надписи Gasthoft или Zimmer но никъде няма. Оказа се че трябва да търсим надпис Chessa. Все пак сме в Швейцария а не Австрия.

Вече бях изморен и изнервен когато за пореден път обръщах мотора за да продължим да търсим нощувка. Докато давам мотора на зад загубих равновесие и мотора падна на земята, ние с Диана го бяхме обикрачили и докато се чудим от къде да го подхванем за да го вдигнем започна да свири и клаксона който се беше натисна в раницата на резервоара. Така всички да се огледат, да ни видят на земята и срама да е пълен. Най на края успяхме, за 29 евро ще имаме легло и топла баня в една къща за гости. Добре че си носим по някоя консерва, че да има какво да хапнем.

Вече сме в средата на пътуването но ще спирам да пиша, защото от тук на татък ще ви води Веньо. Той ще ви опише останалата част от пътуването.

Почивка на пътя…

И така….от къде ли да започна? Набързо си подреждам мислите и маршрута по който минахме за да не изпусна темпото, с което Мони започна, и да мога по същия увлекателен начин да пресъздам – както ние го нарекохме – WORLD TRIP PART 1. Защо наричам пътуването така ще ви споделя по – нататък.

Но нека не губя време и продължа започнатото. Подкарахме по невероятните швейцарски пътища- асфалт по който за неравност или дупка не можа да става въпрос, нещо повече – срещаш машини които го метът и мият! Невероятно!  Дори спрях за да се уверя със собствените си очи и ръце по какво дявол да го вземе се движим, че мотора стои като залепен. Да точно така, гледах го, бутах го с ръка, и си казах – Абе…швейцарска работа, няма какво да го мислим ами гас…към поредния проход със множество завои, зелени долини с огромни водопади от ляво и дясно, крави си пасат безгрижно, всичко е като в приказките или може би като по филмите, ама само дето аз нито съм гледал подобен филм нито са ми разказвали такава приказака.

Не мога да устоя на гледката и добре, че Ванинка е зад мен да щрака с фотоапарата постоянно че да може после да видя пропуснатото. И изведнъж тя извика: – Жива да не бях, поглени! Веднага отбих и в ляво от нас видях огромен ледник.

Ледника…

Няколко минути не успях да намеря подходящите слова, с които да изразя емоциите си. Гледам го и не мога да повярвам колко е голям, величествен и колко малки всъщност сме ние хората спрямо творенията на природата. Няколко водопада водещи началото си от него допълваха всичката тази картинка. Невероятно! Правим снимки и продължаваме, защото крайната цел е Женевското езеро, а то не бе никак близо. До там гледката която ви описах не се промени, все тая красота, подредени селца, тук там се виждат замъци от средновековието.

По пътя имахме идея да пренощуваме на палатки сред природата, но се оказа невъзможно. Множеството занци със символ задраскана палатка ясно регламентираше, че това става само на определени места. В случая беше еин много добре обособен къмпинг за целта, но…срещу 30 евро. Няма как това е Европа, не Бялгария, тук хората си пазят природата, а и предположихме че глобите за това ще са солени.

Идеята в Женева бе да посетим фонтана и ако има нещо друго по-интересно да разгледаме. Оказа се обаче, че до самата Женева не успяхме да стигнем пък камо ли да се разходим и да намерим подслон, за това решихме първо да се настаним някъде и на другия ден да посетим града. Женевското езеро е доста голямо. В миналото е било основен плавтелен канал, по който се е търгувало, а контролиращ плавателния трафик е бил един замък, който сега в известен като ‘’най-снимания замък’.

Около самото езеро са разположени може би едни от най- красивите и богати градове в Швейцария- Монтрьо. Лозана, Женева и много други. Именно тук в миналото и сега живеят много известни хора. Монтрьо е изключително красив и подреден,  Женева е дом на по извесните марки часовници, а в близост до Лозана е погребан Чарли Чаплин. Общо взето района около Женевското езеро не случайно е предпочитан от по-заможни хора, решили да тук да живеят сред лукс и природа.

Женевското езеро

Тъй като част от езерото е и френско ние решиме да нощуваме в тази му част, заради валутата и за да се запишем че все пак сме били и във Франция. Избрахме едно отдалечено селце на GPS-а и започнахме изкачването на тесен проход докато не достигнахме височина от около 1200м. Високо в планината, започна да се мръква, с френския почти не се оправяхме, добре че беше Дияна която изненадващо започна да превежда. Та добрахме се до една хижа, чийто възрастни стопани бяха изключително приятни хора и ни настаниха. Толкова ни хареса че ни се прииска да останем още една нощ, но за наше учудване беше резервирано.

Кой ли пък идва тук в това закътано селце с 50-60 души население, че пък и да резервира? Е все пак това не са българските села, в които всеичко да е замряло. Тук е Франция, а на отсрещния хълм бе Швейцария и нещата съвсем съвсем не са както в България. В Женева се полюбувахме на чистите води в езерото, множеството лебеди и диви патици плаващи в него. Голямата атракция е огромния фонтан, койти изтласква 500 литра вода в секунда на повече от 140м. Почти е невъзможно да се стои в близост до водния стълб, защото вятъра който прави и пръските вода около теб те заслепяват.

Направихме и малка раходка с моторите в старат част на Женева, къде се сблъскахме с най-големия абсурт през пътуването ни извън България. Попаднахме в интензивен трафик и чакайки на един светофар чух много силна музика от един автомобил пред мен. Бях отвикнал да чувам такива неща по кръстовищата, имайки предвид къде се намирахме, и се заслушах. Когато наближих колата  онемях! Русенската регистрация. Настръхна от ужас какво следва, а мургавия ром вътре освен че ме вбеси ме накра да се почувствам наистина неудобно че на мотора ми се вее български трибагреник. Казах си не, това не са хората които дават облика на държавата ми, и бързо доближих изгнилият Опел. Отвътре самодоволната усмивка на господин ‘’Ром’’ подсказваше колко добре се чувства и как гледайки го хората се смята за много оригинален. Когато ме видя  до стъклото намли музиката, а аз го попитах гневно: ‘’Не те ли е срам?!?’’ И какво мислите стана? Явно ‘’позабравил’’ български, се обърна към спътника си да му преведе. Следващите ми думи ги разбра и то много добре, бях сигурен. Зеленият светофар ме принуди да тръгна иначе имах още какво да му кажа, но поне намали онова блеене и цвилене имитиращо жалко подобие на музика. Имах нужда от малко време след това, за да ми премине този емоционален шок.

На другия ден, след като посетихме гроба на Чарли Чаплин и неговата съпруга,хванахме магистралата и през цяла северна Швеицария се отправяме към малката държава Лихтенщайн. Там снимахме замъка на краля и хайде в Австрия. Лошото време и заетите места по Гасхофовете ни поизнервиха, но сме оправни и под дъжда няма да спим.

Предстои ни посещението на едно изключително интересно и чакано място – музея на БМВ в Мюнхен. Ето ни и в Германия, Мюнхен – градът на най-великата марка. На бързо оглеждаме огромния шоурум където на едно място са събрани последните технологии и гениалности на инжинерите , и се отправяме към музея. Тук видях чудеса! От БМВ наистина се бяха постарали да овековечат историята и да изтъкнат предимство си. Трудно ми е да намеря подходящите думи за да опиша какво видях. Не съм и сигурен дали ако се опитам да го направя ще допадне на всички четатели, но ако някой някога има възможността да отиде там нека го направи.

Наред с всики постижения видяхме от обикновенния граждански автомобил до болида на формула едно, от самолетите през войнито до мотоциклетите за рали дакар. Баварците са се възползвали от всички възможни сетива на посетителя за да го вкарат в магията обозначени с три букви. Невротни ефекти, форсиране на двигатели при преминаване около тях, роботи екскурзоводи и какво ли още не. Цялата си история са побрали в книги и след отгръщането на определена страница самата тя ти проговаря.

Изобщо аз се почувствах като музей на бъдещето. Да това е най – точното определение, за около 2 часа се бях пренесъл някъде в 2080г. Искахме да посетим и шоурума за мотори, но за жалост беше затворен. Нищо, все пак видях много и бях доволен. Почувствах се още по – горд че съм собственик на подобно изобретение и с усмивката на щастлив моторист поехме по безкрайните германски магистрали.

Отправихме се към Чехия, през Бърно взехме Сома от Бяла когото вече познавате. Той за по – малко от денонощие беше стигнал до там да гледа Мото GP състезанието. Този път с новата си Ямаха ТДМ, най-после се сдоби с пътешествиник като нашите. От там отправната ни точка беше Либош или мястото където живее майката тена Симеон. То се намира в североизточната част на Чехия, и представлява малко село, а самата къща е все едно гледате, как се казваше сериала – семейство Гулденбург. Спретната къща в покрайнините на Либош, в средата на една поляна.

Сутрин се виждат диви животни а природата е толкова красива че ние неусетно прекарахме 2 дни на гости у тях. Беше най-гостоприемната част от пътуването, пък и свършихме малко мъжка работа помагайки с каквото можем. На 18.08, моята рожденна дата отпътувахме вече на юг.

Бяхма изминали вече 2/3-ти от пътуването като по план ни оставаха Словакия, Унгрия / Будапеща/, Романия и у дома. В манджарско пренощувахме и късно след обед разгледахме красивата Буда и Пеща. Взехме си корабче  за да обиколим по – интерсните места по брега, а те са много. Всъщност доста хора са ми казвали че градът е много красив и ние се обедихме в това.

Вероятно навремето Австрия е оказала огромно влияние върху развитието му и сега има за какво да се раходи човек до там. Вечер от височините се откроява прекасна гледка на осветените сгради и на всичките, забележете 8 или 9 моста в града. А ние тук се пънем с един и половина. За вечеря опитахме от вкусния гулаш и с наздравица отбелязахме 26- я ми рожден ден.

Тръгването ни още по на юг към България през Румъния беше малко подтискащо за мен, защото знаех че наближава края. Прохода Трансфагарашан ме позарадва и върна няколко дни назад  когато бяхме в Швейцария. До момента обаче в който не започна 20км трасе осеяно с дупки. Е няма как наближаваме милата татковина. Поне в една крайпътна кръчма в БГ похапнахме добре и евтино, че близо 14 дни я кархаме на сандвичи и каквото има и то за доста пари.

В България ни гледаха особено, явно си личеше че пристигаме отдалеч. Явно отстрани напомняхме за онези големи пътешественици които обикалят света по подобен начин. Не е ли прекрасно! Всеки от нас вероятно има цел свързана с определена мечта. Моята мечта е да видя колкото се може повече от заобикалящия ни свят, а целта ми е да я постигна с мотоциклет. Ето, че успях да сбъдна част от нея и WORLD TRIP PART 1 беше факт.