Благодарим на Юрий Стоянов за втория пътепис, с който участва в конкурса. Много красиви снимки в съчетание с интересен разказ.
За участие в конкурса за пътеписи, фотописи и видео разходки може да видите нашите условия и награди тук.
Като изречем думата Белмекен, най-често в главата ни изплува: “Там не беше ли спортната база”, “Ама там е язовир Белмекен”, “Наркокомуната не беше ли там” – като и трите се намират в подножието на едноименния връх.

Той от своя страна се извисява на цели 2626 м, а малко по-надолу от него е и хижата, сгушена между сравнително всоките и обрасли с клек хребети.

Всъщност бившето му име е връх Васил Коларов, а сега, в наши дни, за всеки турист е връх Белмекен. И докато разговорът беше на спортна тема, няколко скиори на летни ски профучаха по пътя; двама бегачи тичаха за време нагоре – надолу.

През лятото има много туристи, които правят различни по трудност маршрути около върха и хижата, към Юндола и Южна Рила. Около базата и лете, и зиме тренират много отбори, които впоследствие показват своята издръжливост, умения и техника на световни състезания. Околността е много богата на боровинки и малини и често се забелязват отделни групички, които събират сладките плодове, за да ги превърнат във вкусно сладко.

 

В този топъл летен ден преходът ни бе в тази посока. Настроението ни бе чудесно.

Бусът бавно и постепено следваше извивките на пътя, изкачвайки се все по-нагоре и по-нагоре. В началото горите ни правеха приятна и шарена сянка, надвесени над нас; изведнъж те останаха под погледите ни и жаркото слънце се усмихваше от чистото синьо небе.

 

 

Току отпред се извиси кулокранът на язовирната стена, самотен и застинал сред горското море наоколо. Бистрата, тъмносиня и чиста вода на язовира бавно се събуждаше и отразяваше зеления бряг. Златните лъчи огряваха малките вълнички, образувани от лекия ветрец.

Отрядът беше готов за път, с бодра крачка поехме по пътеката нагоре, обрасла с безброй туфи боровинки и ягоди.

Панорамите се откриваха пред нас, все едно невидима ръка ги създаваше на минутата и на всяка крачка имаше нова. Просторите към Пирин и Рила радваха очите. Просто ти секва дъхът от тези картини. Горещият въздух играеше на хоризонта подобно на мираж в пустиня. Всякакви жужащи насекоми изнасяха концерти, малка рекичка ромолеше наблизо. Планинските хребети, които се извисяваха отпред, всъщност бяха много далече. Някакви крепостни стени или просто отдавна съборени стени на къщурка подминахме, устремени към върха. Пресичахме малки и големи баирчета, наредени като морски вълни.

Поляната в подножиието на белмекенския исполин я уважихме, та поседнахме да си починем; покрай нас минаха няколко запъхтени туристи. След няколко минутки последвахме примера им. Оставаха последни метри до рилския първенец в тази част на планината. Наоколо нищо не помръдваше, жегата отдавна ни гонеше за вода. И ето го пред нас! Още по-хубаво се случи, когато разхладителен ветрец духна и ни съвзе за малко от задуха. Осеян целият с каменни пирамидки, от него се откриваха безкрайните простори към неповториимия Пирин, блестящите води на язовира, Юндола.

След кратка почивка и наслада решихме да посетим хижата. Върнахме се малко по същия път и се отклонихме надясно в посока Костенец. Оттук-оттам се съединиха много пътечки, криволичещи из групички камъни, създавайки различни по размер и форма пана. Скоро постепенно заслизахме надолу, като отдясно се откри цяла борова покривка, докъдето поглед стига, за разлика от другата страна, която беше само канари, камънаци и тук-таме по някоя туфа клек.

 

Сградата с трибагреника се открояваше от заобикалящата ги местоност, в близост бе бистрото и чисто езеро, в което се оглеждаше брега. Планински живот. След малко се поздравихме с хижаря. На хижата ремонтираха вътре санитарните възли, иначе си беше същата, откакто бяхме нощували преди известно време. Пихме по чай, в съзнанието ни изплуваха отминали спомени от това приказно местенце.

 

 

 

Направихме си по една снимка и се разделихме със стопанина й. С нови сили, придобити от тази приказна красота, самота и природа, се запътихме към нашия автобус, който чакаше до спортната база от другата страна. Уханието на цветята, горските плодове, полянките, бистрите поточета ни примамваха да останем още. Но трябваше отново да поемем към столицата. Вечерта беше прохладна, топла, нежна и красива в спомена от допира с невероятните белмекенски прелести.

 

Дайте оценка на пътеписа:

(20 гласа, средно: 3,15 от 5)

 Loading ...