Наближаваха Великденските празниции и като повечето хора започнахме да планираме къде да избягаме от големия град. Набелязахме си Родопите – моята любима планина и естествено се допитахме и до Google. Така случайността ни представи с.Ягодина, за където се и отправихме. Пътешествието ни започна от София и поехме по Великденски натоварената магистрала в посока Пловдив. Пътят ни зави през Пазарджик, от където постепенно навлязохме в полите на Родопите.

Избрахме си живописния път покрай Доспат, по който последователно започнаха да изникват язовирите Беглика, Широка поляна и огромният Доспат. Спирах на няколко пъти, за да се насладим на гледката (иначе рискувах да претърпим ПТП) – кристална вода, чието спокойствие се нарушаваше от лек ветрец, в нея рибарски лодки и всичко заобиколено от величествени гори. И това беше само началото. Нямах търпение да видя какво ни очакваше по-нататък. Предусещах, че ще е прекрасно. Лъкатушещият път ни преведе през тучни ливади, показали своята най-зелена премяна на пролетта. И когато започнахме да усещаме леката умора от пътя, пред нас се появи табелата, обозначаваща с.Ягодина – нашата крайна цел.

Самото село е разположено в по-голямата си част на стръмен хълм с кацнали къщи върху него и повече приличащо на махала. Предварително бяхме запазили места в къща, наречена „Милка”. Но не, не очаквайте да видите лилава къща с бели петна. Кръстена е на стопанката й – Милка, която заедно с цялото семейство вече ни чакаше пред портата. Посрещнаха ни така, сякаш се прибирахме у дома – топло и сърдечно. С гордост ни разведоха из къщата – съвсем на скоро построена и обзаведена с много вкус.Къщата е една от най-високите в Ягодина (като разположение) и пред нея се разкрива целият простор на селото и обгръщащата го планина. Вечеряхме с нашите домакини, а леля Милка се оказа невероятен кулинар. Разказаха ни за селото и местността, дадоха ни напътствия за разходки и ето че вече нямахме търпение да дойде следващия ден. Той ни изненада с лек дъждец, който, освежил въздуха, към обяд отстъпи място на приятно слънце и ние поехме нагоре в планината.

Решихме да се разходим до с.Триград (името идва от 3 греди, а не от три града) и пещерата Дяволското гърло. Пътеката се оказа много приятна и посилна дори за най-градските люде. Минахме през общирни поляни, чисти и непокътнати. Очаквахме всеки момент да се появи кравата Милка….и един мармот разбира се. Решихме да не ги чакаме и след около два часа достигнахме до шосето, водещо до пещерата. Пътят минава през живописното Триградско ждрело, а само след минути ехото доведе до нас звука на Родопската каба-гайда. Великден е.

Пред пещерата вече се бяха събрали нетърпеливи туристи. Дяволското гърло е наречено така, защото реката, която минава страховито като водопад през него, напуска пещерата съвсем сама. Каквото и да носят водите й, всичко остава вътре в „плен на дявола”. След като се насладихме на този природен феномен, се отправихме обратно през с.Триград отново по познатата планинска пътека към вкъщи. Да, наистина почувствахме Ягодина като свой дом. Леля Милка ни чакаше вече с вкусните гозби. Камината също ни приветстваше топло и ние се настанихме пред нея. Изненадата дойде малко по-късно, когато двете момчета на домакините се появиха в целия блясък на родопската носия и засвириха на своите гайди. Усетих родопския дух.

И сред музика, песни и разкази прекарахме една незабравима вечер като естествено продължение на красивия ден.

Неусетно нашата малка ваканция беше към своя край. Закусихме с прясно приготвени палачинки, домашно сладко и домашно кисело мляко, което се оказа и една от тайните на дълголетието в този край. Сбогувахме се с нашите домакини, като си обещахме да се видим пак през лятото по времето на лековития Мурсалски чай.

За връщане избрахме друг маршрут, но нямаше как да дойдем до Ягодина и да не посетим Ягодинската пещера. Няма да описвам нейните чудности, но е хубаво да си я отбележите във вашия „Тo do list” (или може би е по-правилно „To visit list” ).

Родопската ни разходка завърши покрай Девин, с.Михалково (където извира единствената естествено газирана минерална вода в България), дивния язовир Въча и обратно по познатия вече път към София. Пред очите ни останаха родопските картини, а в нас трайно се настани Родопският дух, който ще ни прибира обратно не само по Великден.