Пътепис за едно пътуване до Глухите камъни и с.Мезек

Автор: Камелия Мирчева

Днес е последният ден на октомври. Според синоптичната прогноза времето ще е „преобладаващо облачно”. Надявам се да не вали. С облачността ще се справя някак си, но дъжда ще ми създаде известен проблем.

В 7 часа автобусът тръгва от Стара Загора. Маршрутът е изключително интересен. Групата е разнородна, възрастовата граница също. Познавам някои от хората, но други виждам за пръв път.

Настроението е приповдигнато. Във въздуха витае някакво странно усещане за съпричастност.

Пътуваме за Любимец. Първите селища в околностите на града датират от 6000 г. пр. н. е. През третото, второто и първото хилядолетие пр. н. е., този край е обитаван от тракийското племе одриси, запазило най-дълго етнически облик, създало държавна организация и висока материална и духовна култура.

На 14 км. югозападно от Любимец се намира с. Малко Градище. Разположено е в северните склонове на източно родопския рид ”Гората”. В близост до него е местността „Глухите камъни” и тя е първата планувана за днес спирка.

Казват, че под „Глухите камъни” е скрит цял тракийски град, по-голям и внушителен от Перперикон. Легенди шептят за несметните богатства и вълшебства и, за чудеса и тайни, скрити по тези места.

Исторически летописи разказват, че в този регион през І хил. пр. н. е. е съществувал древен град. Но дали откритият тракийския култов комплекс е част от него, можем само да гадаем?

Мястото към което сме вървим е обвито с хилядолетни тайни, история и много въпроси.

Дъждът се усилва.

Синоптиците нещо пообъркаха прогнозата и от „преобладаващо облачна” тя си е направо силно дъждовна.

Стигаме до разклонението, от което трябва да се върви по кален горски път до Глухите камъни.

Поради дъждовното време една малка част от групата реши да остане и да ни изчака в автобуса. Останалите, екипирани с дъждобрани и чадъри тръгваме смело по калния черен път.

Вървим в колона по един, внимателно заобикаляме локвите и се движим възможно най-бързо.

Есенните багри се сливат с дъждовните капки и създават някакво усещане за нереалност и чистота. Гората е цветна, красиво изкъпана и много тиха.

„Глухите камъни” са обявени за паметник на културата преди доста години, но археологически разкопки започват да се правят от скоро. Целият обект обхваща 20 масива. Археолозите смятат, че става въпрос за затворен манастирски комплекс.

Проучванията показват, че тук е съществувал огромен тракийски култов център, обитаван в продължения на хилядолетия.

След около 40 минути стигаме до Голямата скала. При хубаво време този път би могъл да се извърви за около 20 минути, но дъжда и калта оказват влияние върху бързината на движението ни.

Всичко възможно е направила природата, за да скрие това място от очите на нежеланите посетители. А може би и точно затова е избрано тук, за да се запази тайната му и за да не се разруши от непросветените?

Гледката е изключителна. Огромната скала, висока около 30 метра скален монолит, отрупан с издълбани в камъка трапецовидни ниши. Те са с различни размери и броят им е около 200. Смята се, че са използвани, като погребални урни.

Точно в този миг си мисля за орфическите мистерии?!… Те са се правели само от просветени неженени мъже, предимно от аристократични родове и с доказани качества. Тайнствата ставали на скрити тайни места, недостъпни за останалите.

Защо ли това място не ми навява усещания, че пряко е свързано с погребалните култове? Траките са погребвали с радост своите мъртви. Те са смятали, че смъртта ги избавя от земните и житейски неволи. Те са вярвали в задгробния живот и при погребването са поставяли около мъртвите всичко необходимо за отвъдния свят.

Тук поне засега, не са открити такива предмети и това ме кара да мисля, че светилището е свързано с древният култ към слънцето и с орфизма. Но това е само моя хипотеза. Последна дума имат археолозите.

Култът на траките към Великата сила на природата е свързван с почитта към свещени гори, скали, дървета и извори. Те са вярвали в съществуването на музи, нимфи и демони и са ги призовавали чрез определени ритуали. Земята за тях била символ на подземните сили и на свещеното дърво на живота, което било разделено на три части.

Най–горната част е короната на дървото и тя символизира небето и небесните светила. Средната част е стволът и е символ на земята. Коренът на дървото е най-долната част и той символизира подземния свят.

Траките имали изградена система от вярвания, свързани с троичното делене на света. Най известните култове са към Слънцето, към Дионисий и Орфическите мистерии.

Култът към Слънцето бил честван през деня, а култът към Дионисии през нощта, когато се палел пророческия огън.

Залмоксис завещава знанието за единството между човешкото тяло и душа.

Той е тракийски владетел, жрец и лечител. Живял е през V век пр.н.е. и е един от основателите на Одриското царство.

Името му е съставено от сакралните съставки ЗАЛ МОК СИС, което включва в себе си маг, врач, лечител, жрец, магьосник просветен, заклинател, мислител и проницател.

Според една легенда Залмоксис бил тракиец от племето гети. След като изживял определения си земен път и извършил предназначените за него земни дела, той слязъл в земята при БОГОВЕТЕ.

При живите се връщал само веднъж в годината, в деня на пролетното равноденствие, за да чуе техните желания. На този ден от най-високата скала траките изпращали своя пратеник при Зелмоксис. Той трябвало да бъде най-смелият, най-красивият и най-заслужилият. Избраникът се хвърлял от скалата към пропастта, където имало забучени колове. Ако оцелее, се смятало, че Залмоксис го е удобрил. Племето се отрича от оцелелия избраник и го оставя да умре в агония, като го лишава от преминаване в отвъдния свят чрез пиршества и веселби.

На следващия ден ритуалът се повтарял с нов избраник и това се е случвало, докато пратеникът не отпътува успешно.

Целият комплекс при „Глухите камъни” е бил ограден с огромна крепостна стена останки от която личат и до днес.

Мащабните размери на скалите поразяват. Първата заема сякаш доминиращо положение над останалите три. В нейните основи има две отлично запазени гробници.

Едната гробница представлява помещение дълго около два и широко около един и половина метра. В близост до него са разположени 33 те стъпала, които водят до самия връх.

Склонна съм да приема, че каменната стълба е предназначена за отвеждане на поклонниците към мястото на изповядване на соларният култ. На самият връх има издълбана в камъка дупка. За траките, последователи на култа към Слънцето, върхът на най-високият скален масив е свещен, тъй като първо той е докоснат от лъчите на изгряващото слънце. Това мое предположение се базира и на откритието на археолозите на уникален тракийски петроглиф, изсечен в скалите. На него е изобразена ладия, която пренася Слънцето.

Ръководителят на разкопките д-р Нехризов смята, че комплекса не е изграден във връзка със соларния култ, а е свързан по-скоро с погребалните вярвания на траките.

Стоя край скалите. Наоколо има следи от сняг. Дъждът все още вали, а вятърът отнася чадъра ми. Усещам енергията на светилището и околната тишина. Не се чуват никакви звуци, дори вятърът е безшумен. Нашите разговори, като че ли нарушават покоя на това място.

Мисля си за иманярите, за археолозите, за траките и за живелите около тях народи..

За древните елини, Тракия е земя на лечители, магьосници и вещици.

Траките са можели да лекуват с вода и огън. Те са можели да танцуват върху огън – нестинарството е свързано с тракийският култ към Слънцето.

Колкото повече се взирам в издълбаните в стената ниши, толкова повече те ми приличат на знаци от древна астрономическа обсерватория. Прави впечатление, че те са издълбан само върху тези скали, които се огряват от слънчевите лъчи при изгрев. Формата и големината на нишите е различна и въпреки това има някакъв ритъм и логика в подреждането им.

Най-близко до Бога Слънце са били тракийските владетели. Те са наблюдавали небето от светилищата. Гадаели са по небесните тела и светила. И така са съставяли календара, чрез които са измервали времето. Древногръцки хронисти твърдят, че тракийските владетели са познавали 500 звезди. Културата на древните цивилизации е била ориентирана спрямо звездите и небесните тела.

Още Хермес Трисмегистат формулира главния космичен закон, които гласи: “Както е горе, така е и долу и както е долу, така е и горе”.

Древните са вярвали, че нищо не се случва случайно на Земята, че за всичко са дадени знаци.

В основата на орфическите мистерии, древната теология, езотеричните учения и теософията стои херметизма. В това учение, подобно на орфизма били посвещавани само избрани хора, доказал своите качества. Съгласно учението: “…Истината се измерва с интелигентността, тя трябва да се прикрива пред слабите, които тя би накарала да полудеят; да се крие от злите, които само откъслеци могат да схванат от нея – откъслеци, които биха могли да им послужат като разрушителни оръжия. Затвори истината в сърцето си и нека тя говори чрез делата ти, науката да бъде твоя сила, вярата – твой меч и мълчанието – твоя несломима броня…Душата е забулена светлина. Когато човек се не грижи за нея, тя започва да тъмнее и угасва, но когато в нея се налее свещеното масло на любовта, тя се запалва и гори като безсмъртна лампа” /Цитатът е от Едуар Шуре. Велики посветени, книга I и II. Орфей, Питагор, Рама, Кришна, Хермес, Мойсей. Изд. “Евразия-Абагар”, София/Плевен, 1991 г./

Мислех си и за това какви способности и техника трябва да притежава човек, за да издълбае тези ниши и то на такава височина. И ми прозвуча някак си много странно и нелогично обяснението, че те са направени, за да се ползват, като погребални урни.

Според археолозите древното тракийско светилище е използвано и от ранните последователи на християните. Богато украсената средновековна скална църква е разрушена от иманярите. Единствените следи от нея са намерените фрагменти от стенописи, на които се отличават мантиите на светците. Открит е гроб в които е погребана млада жена по типично християнски обряд със скръстени на гърдите ръце и лице обърнато на изток. Църквата е разполагала със щерна, в която е имало целогодишно вода.

При теренните проучвания са открити фрагменти от релефна украса, напречни изсичания, мраморна плоча, парапетна мраморна колона, монети от времето на Михайл Комнин, бронзово кандило и други предмети. Намерени са още части от стенописи: лоза с лист и грозд, стенопис с букви, дрехи на светци, драперии.

В северната част на църквата е открит камък с врязан кръст на него и голяма паница от 12-13 в. Открита е керамика от ранно-византийската епоха, което предполага, че средновековната църква е построена върху основите на ранно – християнската църква.

Дъждът се засилва и ние потегляме обратно към автобуса. Тръгвам си от тук с много въпроси. Мисля си за тайните на древните хора и за вандалите. За онези вандали взривили част от скалите, за да търсят имане и за другите, изографисали имената си върху тях.

Златото е използвано от траките в култовите церемонии за връзка е енергиите, които произтичат от Слънцето. Владетелите са погребвани със златни предмети, но те не са символизирали на богатство. Това са били предметите, които владетелят-жрец е използвал по време на култовите церемонии и религиозни ритуали. Траките са вярвали, че златните предмети попиват вибрациите и енергията на човека и я съхраняват и затова те не биха могли да се използват от друг. За новия жрец са се изработвали нови предмети.

Елините, народ много по-материален и по-малко духовен от траките започва да използва златото, като средство за размяна и това става една от причините за гибелта на тракийската цивилизация. Привлечени от несметните тракийски богатства и от златните мини елините нахлуват в земите на траките и започват постепенно да завладяват и унищожават селищата им. По-късно римляните унищожават окончателно тракийската култура.

Парадоксалното е, че и елините и римляните вземат част от тракийското злато, но отнасят със себе си и учението на Орфей, което става една от основите върху която се развива древногръцката култура.

Местата, на които древните траки са изграждали светилищата си не са избирани случайно. Това са били силни енергийни центрове. Древните са знаели много повече от нас, за онези необясними за днешния човек енергийни влияния, за връзката на човека с Космоса, за влиянието на звездите и небесните тела. За тях живота и смъртта са свързани в един цикъл – раждане – смърт – прераждане.

Земята, водата, огъня, природата и Космоса са били едно цяло…

С тези си мисли се качвам в автобуса. Пътуваме към Мезек.

Селото е разположено е на 10 км. от Свиленград. В него живеят около 300 души. То е малко и сякаш забравено от Бога. Ниски къщички, с добре поддържани, безлюдни дворчета, пусти улички. Сред тях ярко и някак си в разрез на всичко наоколо се открояват няколко нови, еднакви, боядисани в оксидно зелено сгради с тенис корт пред тях.

Едно на пръв поглед обикновено село, разположено в северното подножие на Източните Родопи. Това би си помислил всеки посетител, които не знае, че тук се намират три изключително ценни и запазени историко- археологически обекта.

Мезек не е обикновено село. То крие много древни тайни и една магия, до която се докоснах.

По сведения на възрастни хора селото първоначално е било на около 2 км. от мястото на сегашното. То се е казвало Музак. Проф. Богдан Филов твърди, че това в превод означава музей.

И тъй като разположението му е на път, който свързва Централна Европа с Близкия Изток в миналото е било обект на чести нападения и разрушения. След едно такова разрушение жителите на селото се заселват на сегашното място. Нямам данни кога селото приема името Мезек, но думата в превод от турски означава межда, граница.

Дъждът почти спря. Качваме се при КРЕПОСТТА.

Константин Иричек /1854-1918/ смята, че това е известната от писмените източници крепост Неутзикон. На друго мнение са Б. Димитров и А. Ханджийски, които предполагат, че на това място сее намирала крепостта Версиникия, край която през 813 г. хан Крум разгромява византийските войски и завладява Тракия.

Гледката е изумителна. Крепостта е впечатляваща. Тя е най- добре запазената средновековна крепост в България. Площта върху която се простира е около 7 декара. Стените й са построени от ломен камък. По лицевата им страна преминават три пояса от по четири реда тухли.

Построена е в края на ХІ, началото на ХІІ век при управлението на византийския император Алексей І Комнин /1080-1117/.

Казват, че при ясно време от кулите се открива спираща дъха, приказна гледка към Бяло море.

Днес, гледката е невероятна, въпреки мрачното и дъждовно време.

Формата на крепостта е неправилен четириъгълник, върху който са изградени деветте цилиндрични, високи над 10 метра отбранителни кули. Три от кулите, две на западната стена и една на южната са плътно иззидани, а останалите са на няколко етажа, до върха, на които се е стигало по разположените дървени стълби във вътрешността. Най-малката северна кула има помещение, което е служело за затвор.

Северната страна е с дебелина от 1,90 м. и е изградена над труднодостъпен ров. Подсилена е с една кула.

Интересен е входът на крепостта. Той се намира в чупка на западната крепостна стена. Така е построен, че нападателите да попаднат в клопка на малка площадка, която може да бъде обстрелвана от две страни.

Дебелината на южната страна е 2,60 см. и е подсилена с пет реда тухли. Източната и западната стени са дебели по 2,30 м.

Укреплението е използвано до падането на района под османска власт. Проучване на крепостта е правено през 1983г.

Тогава е открит и един по-малък вход, разположен на източната стена. Намерените при проучването на крепостта материали показват, че на това място е имало старо тракийско селище, което е функционирало през периода от ранно желязната и късно желязната епоха.

Крепостта е била напълно запазена до 19 век, когато на някои много голям „умник” му хрумва да нареди от нея да се вземат камъни, за да се използват като строителен материал за изграждането на казарма в Свиленград. За моя радост и огромно учудване този „умник” е нямал нищо общо с български управници, т.к. тогава градът е все още под турска юрисдикция и управление.

Заедно с уредника на информационния център се отправяме към следващата спирка – тракийската куполна гробница в могилата Малтепе край Мезек.

Автобуса спира на паркинга. Отиваме до навеса вляво, където е монтирана малка музейна сбирка от фотоси и сведения за гробницата.

Могилният насип е висок около 14 метра. В него през 1908 година е открит от селянин, които орал нивата си огромен бронзов глиган, който тежал 177 кг.

Човекът отчупил част от предният му крак, може би с надеждата че ще открие злато, но и с изненада видял, че фигурата е куха. Кракът бил даден за изследване в България. По това време този регион, според Берлинския договор е бил под юрисдикцията на Турция. Присъединен е по-късно към България, едва след Балканската война през 1912г.

Турската полиция конфискува глигана и оригинала в момента се намира в в археологическия музей в Истамбул. Под него има табелка, на която пише „намерен край Едрине”. В музея в Хасково се намира гипсова отливка.

Тракийската купулна гробница е открита през 1931г. Откриването й е случайно. Местните хора са търсили камъни за строителство. Но тъй като тези от крепостта били попривършили започнали да ровят и в могилата на Малтепе.

Откриват гробницата. Стари хора от селото разказват, че когато я отворили, целият коридор бил покрит с близо педя златен прах.

Тогавашният кмет прибира находките в кметството и уведомява властите.

Проф. Богдан Филов прави проучването. Намерените предмети от злато, сребро, бронз, желязо и керамика са изложени в музеите в София и Хасково.

Сред тях има открити златни накити, обеци, нагръдник от желязо, сребърни, златни, бронзови и глинени съдове, бронзов канделабър /голям трикрак свещник с лампи/, висок 134 см., украсен с голяма статуетка на танцуващ сатир.

Гробницата е построена през ІV в. пр.н. е. Дължината й е 32 метра и това я прави най-дългата открита в България и на Балканския полуостров тракийска гробница.

Състои се от коридор (дромос), с дължина 20,66 м., широчина -1,55м. и височина 2,40 м., две правоъгълни отделения и главно куполовидно отделение, в което са разположени каменно легло с профилирани ръбове и две каменни корита (урни).

Купулното отделение излъчва някаква невероятна енергийна сила.

В главата ми се въртят мисли за изкуството за отглеждане на грозде и правене на вино, което е било усъвършенствано от траките. Те правели свещения еликсир заради култа към Дионисий. Виното, огънят и лозата, живота и смъртта, танцът и песента, звездите, небето, земята всичко това се преплита в сложна обредна система в живота и вярванията на древните траки.

Техните владетели смятали себе си за безсмъртни и затова приемали и жреческите функции.

Гледам каменното легло в куполната зала, докосвам камъка и във въображението ми изплува ритуала за гадаене по вино.

В него можели да участват само избрани и заслужили мъже. Върху олтарът се разливало вино, палел се огън и по височината и цвета на пламъка се гадаело за плодородието.

Чрез виното траките призовавали своите богове, почитали мъртвите и радвали живите.

После гърците взели от тях майсторството за отглеждане на грозде и правене на вино и разпространили продажбата му в целия свят. Римляните си присвоили култа към Дионисий, когото нарекли Бакхус.

Докосвам камъка. Тук всичко е автентично.

Гробницата е запазена, така както е построена. Изградена е от каменни блокове с дължина 2 метра и височина около 40 см. Те са наредени без спойка един върху друг, като на места са прихващани с железни скоби.

Предполага се, че гробницата е използвана като храм към хероон – място, където се почитал култа към божествения покойник чрез определени религиозни ритуали.

Използвана е многократно и най-вероятно е служила за фамилна гробница на тракийски аристократ. Открити са следи от шест погребения.

В предверието е била погребана жена.

Самата гробница е великолепно архитектурно творение и е една от малкото запазени в автентичния си вид. Впечатляващо е нареждането на каменните блокове. Усещането е за излята цялост, за вечност и за свещено пространство.

Вътре е топло и липсват следи от каквато и да е влага.

В помещенията са измерени силни магнитни влияния. Може би те са причината да няма никакви следи от животни, бръмбъри, мравки и др.

Докосвам камъка. Чувствам някаква странна сила, усещам вечността. През мен преминават живота и смъртта, слабостта и силата, тайната и магията на човека, космоса и природата…

Докосвам камъка и идват въпросите. Загадка и до днес си остава начинът на строеж и произхода на каменните блокове. Те приличат на гранит, но не са. Правени са изследвания на материала от които са те и след определянето на състава им се оказва, че на огромно разстояние в околността няма подобни камъни, освен в другата тракийска гробница, която се намира под връх Шейновец. Нейното преддверие е малко и почти разрушено, а куполното й помещение засега е запазено, но подовата настилка е изцяло разбита от иманяри.

Дъждът сприра, а ние се запътваме към бутиковата винарна изба «Мезек» в селото.

Спираме пред спретната къща, разположена в двор с много зеленина и цветя.

Посрещат ни с по стар обичай с тракийска песен, изпълнена от фолклорна група при читалище «Просвета» в. Свиленград.

Навътре в двора разположена семейната винарна изба. В нея се произвеждат малки количества серийни, високо качествени вина с технология близка до традиционната.

Нейният управител е Сашо Карапеев, който ни разказва, че с много труд е успял да се пребори с тромавата адмистрация и е спечелил два малки проекта за построяването на избата. Днес тя произвежда около четири тона вино, предимно бутиково и го продава под запазения етикет «Мезек».

Той ни кани да разгледаме избата и ни предлага да дегустираме четирите вида вино, които се произвеждат във винарната.

«Мерлото» има тъмен цвят, сладко тръпчив вкус и ухае невероятно.

Отпивам глътка от виното и разбирам защо траките са превърнали неговото създаване в култов процес.

Те са смятали, че чрез късането и мачкането на гроздовите зърна разкъсват телата на Орфей и Дионисий и им помагат да се преродят. А полученото вино са смятали вълшебен, божествен елексир, чрез който простосмъртният може да достигне до Бога и да стане част от божественото.

Пиенето на вино от изба «Мезек» е ритуал. Той включва тракийска песен и подходящо за всеки сорт мезе.

Отпивам глътка „Мавруд”. Виното е плътно, силно, с тъмен цвят. В него е събран цял букет от емоции- раждане, живот, смърт, безсмъртие, почест и слава, танц, откровение и истина, огън и страст, мъдрост и радост.

„При дегустацията на виното се вземат предвид определении показатели- бистрота, нюанс, интензитет, хармония, цвят, аромат, вкус …”разказва Сашо Карапеев.

Отпивам от виното. Преживяването е несравнимо – в чаша «Мерло», – есенни багри, тракийска песен, усещане за вечност, подплътено с историята, легендите, съкровищата и звуците на тази древна земя.

Отпивам глътка «Каберне» от винарна изба «Мезек». Виното е плътно, силно, елегантно, с тъмен цвят и особенна свежест. Усещам аромата на виното, мекия и леко тръпчив вкус, слушам тъжната тракийска песен и проумявам смисъла на безсмъртието.

Пътувам през миналото към бъдещето. Потапям се в магията на древността и аромата на живота. После поглеждам наоколо. Търся очите на хората, с които пътуваме днес.

След дегустацията на виното част от тях са обхванати от еуфорично настроение и пригласят на песента на фолклорната група.

Отпивам глътка вино и се връщам в реалността на настоящето.

Точно в този миг за мен реалността няма име. Тя е само надежда, радост и благодарност за това, че съм жива и че ме има.

1 ноември 2009г.

гр.Стара Загора

Благодарим на Камелия за прекрасния пътепис, който ни изпрати.