femara without a percrip
buy fluoxetine online no prescription
brand name cialis discount online no rx
no prescription needed bactrim
hong kong online drugs
buy roaccutane
effexor xr mail order
orlistat in canada
walmart pharmacy cialis price
cheap viagra check
viagra pills
non prescription canadian viagra
order female viagra online
pharmacy no rx paypal
plendil online
yellow viagra
trazodone
metformin generic name
Начало » Пътеписи

Пътепис: Норвегия – До острови Лофотен и обратно


Ето още един прекрасен пътепис, които участва в Конкурса за пътеписи 2010 г.

Разказва ни Димитър Драганов.

За лятната ваканция тази година спонтанно бе решено изследване на ландшафта на северните части на Норвегия. Причината да не се пътува някъде навън се зароди донякъде и от липсата на ферипенгер, или с други думи това е една придобивка, при която не се удържа данък когато си взимаш отпуска и така сумата се връзва с 35-40 процента повече от останалите 11 заплати , НО при условие че човек е работил цялата предходна година тук. В моя случай при работен опит в Норвегия от само два месеца за предходната година се очертаваше да ми изплатят една сума която вещаеше доста тегав месец и изобщо не ставаше дума да се пътува навън или обратно до родината. Което много скоро, когато теглихме чертата се оказа напълно погрешно мислено – прекарването на лятната отпуска в собствената страна се оказа не по-евтино от двуседмичен престой в четиризвезден хотел, в която и да е дестинация в Европа плюс самолетните билети! Което не е чудно, като се има предвид че разтоянието от Осло до въпросните острови е равно на това до Рим или Будапеща! Наистина страна с дълга брегова линия. Да живеят кредитните карти

Набързо измисления план очертаваше маршрут от къмпинг на къмпинг от Осло през платата до Трондхайм и от там следвайки крайбрежната линия до Будьо, откъдето трябваше да вземем ферибот до тези острови Лофотен.

Прехода до Трондхайм се оказа доста скучен. След първоначалната екзалтация от стръмни зъбери, водопади и зелени гори, започна бързо да се усеща монотонността на пейзажа – след третата долина с водопад и стръмни зъбери, без да си отварям очите можех да опиша идващите няколко. На втория ден късно вечерта успяхме да долазим до един къмпинг, сплескан между житна нива и фиорда Трондхайм на няколко километра от града. Стъкнахме набързо на газовата горелка една вечеря от консерва и се отпуснахме с бира в ръка да погледаме залеза, който тая вечер се проточи до малко след полунощ.

На следващата сутрин направихме бърз тур до центъра на Трондхайм. Хареса ми. Първо формата му е очертана от река, която малко преди да се влее във фиорда прави плавен завой в почти пълен кръг около него, отделяйки го по този начин от останалата част, и второ има една особена атмосфера, отчасти дължаща се на средновековната архитектура, като катедралата Нидаросдомен, където се коронясват кралете на Норвегия от 1000 години насам и отчасти на туристите и автобусите, които му придават облик на голям европейски град. Огромните складове до пристанищните докове са превърнати сега в ексклузивни апартаменти, където е възможно да си паркираш яхтата под прозореца. Програмата ни обаче беше доста гъста и следобед трябваше да сме отново на път. Привечер успяваме да стигнем до Гутвик, където лелята на спътника ми празнува 80 годишнина. Това местенце не се намира на картата (джипиеса не беше и чувал за него) и което е често срещано тук представлява струпване на 5-6 къщи около удобно заливче. Най-близкия магазин отстои на 25 км и човек трябва добре да си планира пазаруването. Не мога да си представя какво е да живееш на подобно место година след година, но лелята изглеждаше в цветущо здраве и нямаше никакви планове да пътува където и да било извън него, дори и само за разходка. Празненството беше скромно – лимонада, салатка и паста с шунка за всички, някоя от снахите беше направила домашно вино от малини, което беше разкошно. Седяхме на верандата на припек до малко след полунощ, когато някакви дъждовни облаци скриха слънцето и захладня значително, та решихме да си лягаме да спим.

На следващата сутрин заваля още по-обилно и валя целия ден. Не видях много от пътя, но се зарадвах когато привечер успяхме да се доберем до Брьонойсунд – областен център с около 5000 жители, полвината от които сигурно работят в националния фирмен регистър, чиято сграда се откроява в центъра. Дали поради това че хората имат работа или заради нещо друго, но цените в местния кооп ме втрещиха, а тези на доматите направо ме отказаха от идеята ми за вечеря домати със сирене – килото им беше 125 крони (около 28 лв) при нормално около 40!!! По-късно при въпроса ми защо, се изясни че цените изобщо в северна Норвегия са по-високи от останалата част на страната заради големите разходи за транспорт. Това разбира се не включва само цената на бензина, а например таксата за фериботи, там където все още не са построили тунели под или мостове над фиордите. И тъй като на шофьора му се плаща на час, висенето по подобни опашки тук и там оскъпява още повече транспорта на стоките. Интересно е, че цената на бензина е относително висока, при все че страната е третия най-голям износител на петрол в света и съответно не се налага внос на гориво, но това се дължало на високия акциз наложен от държавата, който прави стойността на суровината маловажна при формиране на крайната цена.

На следващата вечер удостоихме с присъствието си градчето Мо и Рана, където трябваше да решим дали да продължим по Е6 или да се отклоним по Е33 по път за Будьо. Факта че шосе Е33 беше означено със знак за национална забележителност наклони везните в негова полза. Рано сутринта с чаша кафе в ръка се гмурнахме по извивките на шосето, което следва крайбрежната линия. Отляво острови, отдясно планини, а по пътя десетки холандски и немски каравани и бобили. Холандците и немците са възторжени фенове на Норвегия – и двете държави са доста гъсто заселени и подобни празни ненаселени пространства като тук ги хвърлят в екстаз. Не след дълго пътя свърши и се наложи да чакаме поредния ферибот. Пътуването е 20-на минути, по време на което пресякохме Северния полярен кръг. Не успяхме да стигнем до Будьо, затова пък пренощувахме малко преди града под колоните на един доста висок мост. Къпминга бе пълен и едва успяхме да си намерим местенце. Оказва се че наплива се дължи на някакъв природен феномен, който се наблюдава 4 пъти в денонощието – това са два фиорда, които са като скачени съдове – единия малко по-нависоко разположен от другия. Прилива и отлива карат милиони кубици вода да се търкалят напред-назад между фиордите и да предизвикват главозамайващи водовъртопи. Тази скорост обърква рибата, а гларусите наоколо само това чакат…

Рано следобед стигаме най-накрая до въпросния Будьо, който е един от най-големите центрове в северната част на страната с 50-те си хиляди жители. Центъра му ми се видя невероятно грозен и бездушен. Причината се оказа Хитлер. След като разбира че губи войната, авиацията му изравнява повечето населени места наоколо със земята, за да затрудни настъпването на руските войски. Годините след войната са доста тежки, което обяснява несложната архитектура на построения впоследствие наново център. Избора на правителството да построи военновъздушна база наблизо, довежда до бързото развитие на града. Днес публичното летище ползва пистите на военното, а града направо е заобиколил летището правейки го част от вътрешността си – до центъра е не повече от километър- два, тъй че трябваше да се свиква с шума на прелитащите машини. За късмет заваля и тук и като валя та цяла неделя. Освен да се пие вино, с друго май тоя град не го запомних…

Следващата сутрин рано се наредихме на опашката за ферибота до Москенес. Пътуването бе около 2 часа. Опитахме да се попечем на слънчевите лъчи на палубата, но студения вятър развали удоволствието и наклони везните към бирата в бара. Към 11 и 30 се появиха първите зъбери на островите. Изглеждаше доста мистично, едно зелено в основата, а нагоре гранитни отвесни върхове. От Москенес само на няколко километра се намира най-южния град на име ?, към който се насочихме веднага. Центъра на градчето представлява струпване на стари рибарски хижи, които сега са поизлъскани и са превърнати в своеобразен открит музей, части от който са и действащи – например в пекарната можеше да се купят питки изпечени по стара рецепта, а самите пекари бяха облечени в носии. Най-интересни обаче бяха чайките – по первазите и покривите на няколко позапуснати сгради си бяха построили гнезда и позволяваха на човек да се доближи доста наблизо и да снима, в същото време някои от тях заемаха ролята на пазачи, които наблюдаваха целия процес отгоре и следяха за нарушители на обществения ред, като засилваха крясъците, за да изразят недоволство когато някой се приближи прекалено. Хижите бяха боядисани в ярко червено и контрастираха приятно на синьото море, което се плискаше в основата им. Човек може да си наеме една такава срещу 150-200 евро на вечер, доколкото видях през прозорчето на една с приятно автентично обзавеждане и същевременно съвременнен стандарт. Ние засега щяхме да се задоволим с къмпинг Рамберг, който се намираше на 30-на километра на север.

Пихме по кафе с по една автентична питка и си бихме камшиците посока къмпинга, за да стигнем навреме. И след няколко километра започна приказката – островчетата бяха свързани с път, чийто мостове се виеха на водата подобно гръбнака на някой гигантски морски дракон. На места пътя бе толкова тесен че имаше светофари, които редуваха посоките на движение. Околовръст бяха пръснати наколни хижи, а покрай пътя рекламни табла приканваха да си купим прясно уловени скариди, сушено филе от риба или миди. Тук е мястото да спомена че преди години островите всъщност са били своебразна фабрика за риба, където през зимата са се събирали десетки хиляди рибари за да ловят треска или торшк, която в зимния период мигрира от Баренцово море в по-топли води. Улова, който дори преди няколкостотин години е възлизал на няколко хиляди тона всяка зима, се окачвал на дървени сушилни, които се ползват и до днес и съхнел до ранното лято, когато се транспортирал до Берген и от там до Европа и специално Португалия с прословутото им бакаляо, което се произвеждало точно от въпросната изсушена треска.

До къмпинга стигнахме късния следобед. Не можах да повярвам на очите си – беше разположен по продължение на плаж с фин бял пясък, почти като в тропиците – е, водата бе около 12-13 градуса и пръстите ми изтръпнаха почти веднага, но инак пък се оказа страхотно решение за охлаждане на бирата. По късно палнахме еднократния грил и метнахме по едни пържоли за вечеря. Запознахме се със семейство от Германия, жената се оказа от Ню Йорк, ама снаха в немско. Приятни хорица, разговорихме се непринудено на всякакви теми. По-късно към 02,00 сутринта хоризонта се обля в кърваво червено, оранжево, лилаво и всякакви пламтящи нюанси на залеза. Направих малък тур преди лягане колкото да хвана най добрия ъгъл за снимане. На следващия ден реших да се отдам изцяло на събиране на тен, но явно малките пълзящо-летящи гадини в пясъка не бях съгласни с мен, та ударих наместо един крос по дължината на плажа. Деня отлетя като миг. Докато се приготвях да лягам чух как нещо изтупа в кухненския прозорец – една малка душичка, явно сега се учеше да лети, беше влязла вътре. Приличаше на врабче, но гърдите му бяха жълти. Хванах го внимателно и го оставих навън на перваза на балкона, сърцето му щеше да се пръсне. Колеба се дълго и стоя неподвижно, докато най накрая се реши и литна 10 метра по-натам.

Следващата цел беше Сортланд – Синия град. Станахме що годе рано и в ранния следобед подминахме музея на викингите, където решихме да съчетаем обяда с разглеждане на забележителности. След като платихме входа установихме че не остана много за обяд, всъщност нямаше и много забележителности на пръв поглед – кочина с някво огромно ровещо в калта диво прасе , в далечината църква със съвременна архитектура и вляво огромна колиба, която се оказа ще да представлява пример за обиталище на заможен викинг, където фамилията ще да се е помещавала в едно с добитъка. Пред входа къкреше над импровизирано огнище огромен казан с , оказа се, супа по стара рецепта, а след като завързахме разговор с девойката, която размахваше черпака, разбрахме че това и е цялото задължение за деня – да поддържа огъня и да бърка супата, хаха сладка работа:) Веднага се възполвахме от обедното й меню. Вътре в колибата открихме и други служители, които се бяха маскирали като автентични обитатели – едни тъчаха, други ковяха, трети се почесваха там дето не ги сърби – напълно реалистична картина. Минах и през магазинчето за сувенири, но всичко беше с такива цени че се отказах да се сдобивам със спомен. След около половин час бяхме подминали главния град – Лекнес, на път към другия голям град – Сортланд, където бяхме решили да пренощуваме.

Единствения къмпинг в града който джипиеса показа се намираше на една гадна насипана с чакъл поляна с голяма денивелация, в компанията на стара барака за душ и тоалетна и почти никакви нощуващи. Лелята зад рецепцията очерта със заучено механично движение на една карта това което трябвало задължително да се види от този остров.

На сутринта след като бяхме изсърбали по едно разтворимо кафе и заредени с енергия решихме да последваме съвета й. За съжаление. Това место, на което дори не помня името, отстоеше на 40 км от града и се оказа тъжно рибарско селище с някаква военна база на високото и нищо, ама нищо забележително.

На връщане минахме отново през Сортланд и прекосихме моста, който го свързва със съседния остров на път за Нарвик. Това щеше и да е повратната точка на пътуването ни.

След ден прозявки зад волана пристигнахме малко преди полунощ в един къмпинг точно преди града. За размерите си – около 12 000 жители, се оказа учудващо богат на шопингцентрове – цели 3 на брой и музеи на различна тематика. Най-забележителния бе разбира се военния с експозиции от Втората световна война предоставени от архиви на Червения кръст. Имаше втрещяващи кадри от концентрационни лагери от околностите на града, в който германците са се гаврили с руснаци, поляци и изненадващо много югославяни.

снимки от музея на Червения кръст в Нарвик

Пътя обратно до Осло премина по почти същия маршрут с изключение на едно кратко посещение до Свартисен, което се оказа почти стопил се ледник, който преди години човек е можело да види от лодка, докато сега се наложи да шляпаме боси по едни кози пътеки километър и половина нагоре в планината, за да може да зърнем жалките му останки.

Живо доказателство, че глобалното затопляне е достигнало дори вече не толкова заледена Скандинавия за намиращите се все още невярващи!

Ако сте фенове на пътешествията и искате да споделите с нашите читатели вашите впечатления от посетено място или просто да разкажаете за преживяванията си, можете да се включите в конкурса с награди, който организираме. Повече информация прочетете в страницата на конкурса.

Дайте оценка на пътеписа

1 Звезда2 Звезди3 Звезди4 Звезди5 Звезди (33 гласа, средно: 3,09 от 5)
Loading ... Loading ...
Ако статията Ви харесва гласувайте за нея или я споделете!
Добави в Svejo

Коментирай чрез фейсбук:

Един коментар »

  • Лейди казва:

    За миг се пренесах в Норвегия :) Хубава разхода- дай Боже всеки му

Коментирай сега!

Добавете вашият коментар по-долу, или trackback от вашия сайт. Можете също така да се абонирате за коментарите чрез RSS.

Бъдете учтиви. Не спамете, а пишете по темата. Моля използвайте кирилица.

Можете да използвате тези HTML тагове:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>

За да имате и вие снимка, когато оставяте коментар, моля посетете Gravatar.com и си направете регистрация. Става бързо, лесно и е безплатно - ще важи за всички блогове. Gravatar blog.