Ето още един прекрасен пътепис, които участва в Конкурса за пътеписи 2010 г.

Разказва ни Таня Рангелова

След тежка шестдневна работна седмица в разгара на лятото решаваме с любимия да си направим едно неделно бягство от София. След малко чудене къде да отидем в близост до София се сещам, че отдавна искам да посетя манастира Седемте престола в Стара планина. Правим бързо справка в интернет откъдето разбираме, че манастира е на 83 км от София по Искърското дефиле и така подготвени палим колата и тръгваме натам.

Пътят се оказва в доста лошо състояние-много дупки, тесни участъци и множество завои… Слънцето доста припичаше и въпреки климатика в колата стана доста топло. На село Елисейна завихме през жп прелеза и поехме по лъкатушещия път към Осеновлашкия манастир Света Богородица. Е все пак след около 2 часа благополучно стигаме до манастира. Там обаче ни посрещна мрачно време и проливен дъжд…Това разбира се не можеше да бъде пречка за мен-бях подготвена с чадър.

И така въоръжени с чадъра се отправихме към двора на манастира. Там открих прекрасна градинка – с множество шарени керамични фигурки, цветя, огромно внушително дърво – стогодишна секвоя и прясно окосена трева. Под арката пък на входа към двора имаше етнографски кът с подредени стари носии. Надпис пък разказваше легендата за създаването на манастира. От нея разбрах, че манастира носи името Седемте престола, защото според преданията е основан от седем боляри идващи от Бесарабия през 14 век по време на управлението на Петър Делян и които са се заселили в седем села в близост до манастира. Твърди се, че пръв игумен на манастира става брата на Петър Делян. Името му разбира се е свързано и с уникалната архитектура – църквата има 7 олтара – главният е на Рождество Богородично, а другите са на братя Макавееви, Св. Седмочисленици, Св. архангел Гавраил, Св. Благовещение, Св. Безсребърници Кузма и Дамян и Св. Стефан. По време на турското робство манастира е бил разрушен и едва след указа на султан Абдул Меджит, разрешаващ на християните да се молят и строят църкви и манастири е възстановен. Известно време тук е имало и килийно училище.

В църквата има много красива икона на Рождество Богородично кояо според преданията е донесена от полуостров Атос. Аз бях много впечатлена освен от седемте олтара и от огромния величествен полилей с дърворезба и религиозни рисунки. Даже си има и име-казва се “Хоро”. Виждат се и стари стенописи, но явно те се нуждаят от реставрация. В манастира често е идвал и Иван Вазов, който му е посветил стихотворението си “Клепалото бие”.

В страни от манастира има рекичка-разбрахме, че това е река Габровница. Има и няколко капанчета, но ние решихме да хапнем в намиращия се на около 5 километра Чифлик Ненкови. Още повече, че дъжда за наше щастие бе спрял докато сме разглеждали църквата. Чифликът се оказа едно изключително приятно място-с прекрасна голяма поляна по която играеха деца и за наше учудване с нещо като мини зоопарк с щрауси, зайци, нутрия, гълъби, токачка и други животинки. Естествено не пропуснахме да направим снимки за животните. Седнахме в градината и след доста чакане успяхме и да хапнем. Е поне бе много вкусно и чакането си заслужаваше. Лошото бе, че пак заваля – този път проливен дъжд придружен с гъмотевици. А ние искахме да минем на връщане през още един манастир-Черепишкия, защото заради лошия път по Искърското дефиле, по който дойдохме, сега твърдо решихме да позаобиколим и да пътуваме по магистралата през Ботевград. И този път дъжда не ни уплаши, изтичахме до колата, понамокрихме се докато се качим и потеглихме. По пътя започна даже град да ни удря. Добре, че бе замалко….

Бързо стигнахме и до Черепишкия манастир “Успение Богородично”. Той се намира само на няколко километра от гр. Мездра. Построен е по времето на Цар Иван Шишман на едно прекрасно място непосредствено до река Искър, заобиколен от отвесните скали на Искърското дефиле. И този манастир е бил разрушен по време на османското робство. В края на 16-ти век е реконструиран, а по време на Възраждането манастирът се превръща в просветно средище като е създадено килийно училище.

Тук известно време е живял Софроний Врачански. Манастира е давал убежище и на революционерите от Врачанския революционен комитет. Той е бил посещаван от Иван Вазов и Алеко Константинов. В музейната сбирка разгледахме много интересни стари книги, ръкописи, монашески одежди и атрибути. Видяхме и Вазовия кът. Любезният уредник на музея ни показа терасата на която е обичал да седи Иван Вазов и където написва стихотворението “Клепалото бие”. Тук пък Алеко Константинов се е вдъхновил да напише пътеписа “Българска Швейцария”. И как няма? При таи прекрасна гледка към Искъра и скалите…Наистина вдъхновяващо място.

Личи си, че манастира е реконструиран, даже и в момента работници лепяха плочки по външната ограда. Отвътре има страхотни икони. Много красиво място наистина.

Най впечатляваща може би е костницата, извисила се от стръмна скала върху една от сградите. Разказват, че тук са костите на последните войни на цар Иван Шишман, заедно с черепите на ботевите четници, прибрани там след като отрязаните им глави са се разнасяли по селата……

Около манастира има няколко стари постройки най-интересна от които е Рашидовата къща. Тя е построена от богат турчин в знак на благодарност за това, че в манастира болната му дъщеря оздравяла.

Не ми се тръгваше от тук защото ми хареса невероятното спокойствие и тишина, които ме завладяха…Но деня преваляше и наистина бе време да се прибираме към София.

Дайте оценка на пътеписа

(77 гласа, средно: 3,87 от 5)

 Loading ...