Ето още един прекрасен пътепис, които участва в Конкурса за пътеписи 2010 г.

Разказва ни Зоя Иванова.

Из дневника на един приключенец…

Четвъртък: 01/07/2010.

Час: време за следобедно кафе.

Броени часове ме делят до моето поредно бягство от шумна и забързана София. Поглеждам през прозореца и замечтано си мисля как утре по това време ще съм някъде далеч, на красиво и спокойно място.

Отдавна се каня да направя това пътуване. Чела съм и съм слушала толкова много за това място, че се е превърнало в нещо като фикс идея…

Приказните водопади на Крушуна…

Нямам кола и решавам да изживея поредното си приключение с автобус. Ловеч не се оказва толкова търсена дестинация, което малко ме учудва. Най-ранният автобус е от 9ч., а другите са чак след 12ч. Искам да оползотворя пълноценно единия ден отпуск, който успявам да изкопча от натоварената работна седмица и се приготвям за ранно ставане.

Петък:02/07/2010

Час: около 9ч., мрачно софийско утро.

Заредена с много очаквания и голяма доза нетърпение се измъквам от големия град, пъплейки през натоварения петъшки трафик. След като се излезе от столицата, пътят е изключително живописен, особено сега през лятото. Окъпаният в зелено Предбалкан изглежда още по-величествено, а очите ми се губят в обвитите от мъгла върхове. Времето не изглежда много обещаващо, дори се опитва да ме сплаши с лек дъждец, но аз тайно се надявам да ми се размине.

След около два часа път и 150 км разстояние достигам първата спирка на моето пътуване – Ловеч, града на люляците. От гарата, на която спира автобусът от София, има гише за билети, отвеждащи до заветната цел – село Крушуна. Бързам да купя билет, но забравям да се информирам за часовете за връщане. Моля не правете същата грешка, защото ще се наложи да ставате рано рано в неделя, и да се питате ще мине ли, няма ли да мине автобуса. Наслаждавам се на спокойствието на малкия град и се радвам на своето бягство. В 1ч. автобусът потегля към Летница, но преди това спира в няколко села, включително и в Крушуна.

Село Крушуна се намира на около 30 километра от Ловеч и се стига за около 40 минути (имайки предвид, че шофьорът е любител на формула едно и силните усещания). Пред погледа ми са се ширнали равни полета, преливащи от зелено до ярко жълтия цвят на цъфнали слънчогледи. Да се зачуди човек в тези равнини от къде магически ще изникнат водопади. Селцата, в които спираме са малки, на пръв поглед спокойни, но будещи тъга. Спокойствието не се дължи толкова на отдалечеността от забързаните градове, колкото до това, че малко по малко опустяват. Скоро, от едната страна на пътя, в далечината забелязвам възвишения и гори…там ще да е. Табелите на селата се редят, а аз все повече съсредоточавам поглед да зърна моята цел…и ето! Най-после село Крушуна!

Още при слизането си, мервам табела Маарата и решавам, че няма да се правя на заблудена гражданка-турист. Щом аз се оправих, няма начин друг да се загуби. Следвайки указанията се отправям към гостоприемница “Маарата”. Пътят постепенно навлиза в сенчестата прегръдка на гората и отляво се чува шума на река Маарата. Закътана сред зеленина, изниква доста симпатична дървена къща с уютна тераса, обградена от високи борове. По това време няма никой, нито гости, нито даже и кой да ме посрещне. От всякъде лъха на тишина и спокойствие. Свикнала на забързания софийски живот, в първия момент е даже малко стряскащо.

След няколко минутки успявам да се настаня. Стаите не са големи, но са приветливи и чисти, изцяло издържани в дървения стил на къщата. Единственото нещо, което леко не ми се нрави е разположението на моята стая. Буквално на една ръка разстояние от кухнята и механата. Липсата на лека уединеност предполага не толкова тихи нощи, особено през почивните дни. Но да не бъдем максималисти и разглезени градски чада. Все пак не съм дошла на спа хотел. Нямам намерение да чакам до утрешния ден, за да видя прочутите водопади. Грабвам безценния фотоапарат и се отправям към рекичката. Там тече усилена подготовка за настъпващите почивни дни, опъват се маси, изграждат се дървени барове. Определно не сбърках, че идвам в работен ден.

Минавам по малко каменно мостче и виждам пътя, водещ към водопадите. Плащам символична такса от 1 лв на любезния и усмихнат касиер, който ме посреща и нетърпеливо се отправям навътре по пътеката. „Не толкова бързо”, казвам си аз и забавям крачка. От дясната страна се чува веселото ромонене на реката, виеща се през големи и малки камъни, скриваща се сред храсти и паднали дървета. Тук там има разпрънасти дървени беседки и пейки, много удобни за кратка почивка или пикник сред природата. За любителите на скарата на открито има дори оградени с камъни огнища. Не на последно място има и сложени кошчета за боклук, които за мое огромно съжаление не се използват по предназначение.

Вървя бавно по пътеката, спирам и се любувам на спускащата се река, която от време на време се скрива зад дърветата или буйната растителност. Пътеката започва да се стеснява и след миг изникват и първите мостчета, водещи до приказните природни красоти. Всяко едно от тях крие по една чудна гледка, и в същото време загатва за следващата, която ме очаква. Стигам до първия по-голям водопад и занемявам. Усещам свежи пръски по лицето и приятна прохлада се разлива по тялото ми.

Просто стоя и гледам…забравила за момент дори и фотоапрата, който до преди момент използвах така ожесточено. Сякаш вкусваш първата лъжичка от много вкусен десерт и знаеш, че следващата ще е още-хубава. Вдишвам дълбоко, сякаш се опитвам да поема колкото мога повече от тази красота. Усещането е приятно, просто прекрасно…

Мостчетата се редуват ту отдясно, ту отляво, свързани от стръмни стълби или лакатушещи пътечки, за да може туриста да се наслади изцяло на това водно богатство. Преливащи една в друга водни тераси спират забързания ход на водопада, колкото да си поеме дъх и весело да продължи надолу. Естествените басейни, образувани от водните тераси изглеждат ужасно примамливо …осбено през горещите летни дни. Не се лъжете, при допир, водата хапе със своя леден дъх и спира ентусиазма и на най-запалените…

Остава още мъничко , за да стигна до първенеца на водопадите от Крушуна. Трудно е човек да откъсне поглед от падащата вода, но пътеката предлага и други забележителности – причудливо оформени скали със странни форми и вдлъбнатини. Историята разказва, че през 14 век именно това място е приютило монаси исахисти търсещи усамотение и начин да се докоснат до бог. Със сигурност са го открили точно тук!

Преминавайки ту от едната, ту от другата страна се насочвам към най-големия водопад. Точно преди да достигна и последните стълби, забелязвам друга пътечка, виеща се стръмно нагоре. Странно, къде ли води? Любопитството на приключенец надделява в мен и аз се отправям. Предният ден е валяло и терена е доста, доста хлъзгав. Човек не знае дали да се смее или да се мръщи всеки път като тръгне да пада нанякъде. Пътеката не е от най-използваните и лесно проходими, затова се чудя има ли смисъл да продължавам. Е, така и така съм тръгнала, какво пък. В далечината долавям шума на падаща вода…и след минутки се разкрива още един водопад. По-мъничък, но също толкова пленяващ като другите. Няма означения затова предполагам, че това е така наречения водопад Малката Маара. Радвам се на моето откритие, присядам да отдъхна за малко и се опитвам да запечатя красоатата му в няколко снимки.

Пътечката продължава да криволичи и този път дори не се замислям дали да продължа. Определено си заслужава стръмното катерене, ако искате да разкриете тайната на Крушунските водопади или по-точно да се докоснете до тяхното сърце. Пътечката ме отвежда до зейнала пещера, от която кротко тече река – пещера Водопада. Люлка на красивите водопади, пещерата крие безкраен лабиринт от галерии, които с подходяща екипировка и гид можеда изследвате и сами. Осмелявам се да вляза в началото на пещерата и да се полюбувам на огромния свод с причудливи форми и просторното предверие, с която пещерата сякаш приканва навътре.

Денят вече е към своя край и геройте са уморени. За утрешния ден като за десерт си оставям големия водопад. Леко поизморена се връщам в къщата, за да похапна и да се отдам на сладък сън, доколкото е възможно.

Събота 03/07/2010

Час: 8.30 ч, красиво и обещаващо приключения утро

Събота сутрин. Будя се не от шума на колите и клаксоните, а от песента на птичките и трополенето в кухнята. Чувствам се отпочинала и готова за нови подвизи. Решавам, че може да се поглезя с една хубава закуска на открито. Пийвам топлото кафенце загледана в реката. Слънцето е чуло мойте молби и щедро сипе топлина. Ех, да можеше така всеки ден, замечтано се усмихвам аз. Наоколо все още цари тишина, но няма да е задълго.

Запътвам се по познатия маршрут. Този път оставам да си побъбря малко повече с любезния чичко, в началото на пътеката и го разпитвам дали няма и други забележителности. С усмивка ми дава указания за друго място, до което спокойно мога да се разходя и пеша. Никой интернет сайт не крие такава полезна информация, както един местен.

Когато достигам и последните няколко мостчета вече нямам търпение…Чувам шума на падащия водопад, примамливо канещ и подсказващ за своята красота….Пристъпвам по последните стръмни стълби и ето го и него…приказен, буен, шумящ….падащ от близо 20 метра, с цялото си величие.

Точно преди да стигна до него, в съзнанието ми изплува част от описанието на Алеко Константинов и неговия пътепис за Ниагара… Е, и дума не може да става за сравнение, но пък според мен усещането е същото…Всяко природно чудо е уникално и несравнимо….

Колкото и прилагателни да наредя едно след друго ще са малко, за да опишат красотата на водопада, красотата на една малка частица от богатата природа на България…колкото и да си чел, колкото и снимки да си гледал, не е достатъчно…просто трябва да се види, да се усети….

Даваш си сметка колко велик творец е природата и се чувставш толкова малък и незначителен. Чувсташ се толкова запленен, че не може да си тръгнеш просто така…затваряш очи и оставяш капките вода обляни от слънчевите лъчи да измият сивотата от душатата ти и да внесат радост и желание за живот…

Опитвам се да запечатя тази приказка в няколко снимки, но накрая се усмихвам като си мисля колко невъзможно е това…Водопада се мени всяка минута,а слънчевите лъчи му придават нови и нови краски….

В този момент долавям шумна глъчка и смехове. По продължение на пътеката се извива дълга опашка от желаещи да се докоснат до водопада. Доволна съм, че станах толкова рано и успях да се насладя на спокойствие. Ако искате да се докоснете наистина до красотата и да се насладите истински..станете рано. Или изберете някой ден през седмицата.

Връщъм се в началото на пътеката и гледката, която се разкрива пред мен хвърля лека сянка по усмихнато ми лице… Поляната до реката се е изпълнила с безброй сергии препълнени с шарени джунджурии, опънати шатри, от които долита музика, усеща се аромата на скара, писъците на деца, виковете на туристическите гидове и какво ли още не. Автобусите се изсипват един след друг, препълнени и се чудя дали водопадите ще понесат толкова желаещи. Шумно, многоцветно човешко петно леко загорзяващо природната хармония царяща допреди няколко часа….

Не съм почитателка на шумните тълпи затова бързам да се измъкна. Следвайки указанията на усмихнатия чичко, поемам по пътя за селото, но малко преди първите къщи има отбивка в ляво. Неравният път минава покрай малък язовир, доста подходящ за риболов по мое мнение, но тъй като не нося въдицата продължавам разходката. Стигам до широка полянка, в единия край на която има поставена дървена оградка. Малко странно и не на място, мисля си в първия момент. Шума на вода постепенно се усилва…мммм предусещам нещо хубаво. Изведнъж, точно под дървената оградка виждам буйно спускащ се водопад…сякаш изникнал от нищото! Трябва да има начин да се стигне, мисля си аз.

В единия край на поляната забелязвам наченките на маркировка, която води до малка река и недовършен мост.

Правя няколко акробатични стъпки по една от металните рампи на моста и след като не успявам да се намокря, продължавам по пътеката. Пътеката продължава и стръмно се спуска по доста стръмни, все още недоизградени стъпала. Преминавам през китно сплетени храсти и ето го пред мен – Самотният крушунски водопад….

Наричан така от местните този водопад не е толкова познат за повечето хора и се крие в сянката на своите братя от Крушуна. Спомняйки си за маркировката и стълбите, предполагам, че съвсем скоро няма да е толкова съмотен и ще се радва заслужено на доста повече внимание. В този момент обаче си е само моя находка!

Чувствам се горда от себе си, все едно съм се изкачила на Еверест или съм разкрила голяма природна загадка…Красотата на водопада ме поглъща от пръв поглед. По-малък от водпадите на Крушуна, Самотния водопад е доста по-стръмен, обгърнат и то двете страни от назъбени скали и гъста растителност. Въпреки, че на пръв поглед изглежда непристъпен, пръснатите из подножието му скали примамват да се докоснеш до него съвсем отблизо. Посядам за миг (превърнат в почти час) на един по- голяма камък, точно в подножието, където се изсипва с пълни шепи водната благодат. Попивам водните капки, носещи напевната, весела песен на водопада, неговата красота и емоция.

Време е да се връщам обратно. Забелязвам още една пътека, която кривва от главната и се изгубва сред обрасли храсталаци.Пътеката криволичи близо до реката, защото ясно се чува ромона. Не очаквам да открия някое поредно природно чудо, но хладината на гората примамливо ме кани да продължа.

Моето ново откритие е Урушката пещера или Урушка маара. И тя както водопада е забулена от гъста растителност и входа, да си призня честно, изглежда доста зловещо.

Не е толкова обширен като предверието на пещерата Водопада и изцяло е изпълнен от лениво течащата река. По навътре се забелязват метални тръби, които подпират тавана сякаш всеки момент ще падне върху главата ти. Първото нещо, което привлича вниманието ми е малък надгробен паметник в памет на двама леководолази загубили живота си по време на изследване сифона на пещерата. От него разбирам, че пещерата не е толкова малка колкото изглежда. Има около 12 езера достъпни само за опитни спелеолози. Още едно потвърждение за това, че природата не винаги разкрива толкова лесно своите тайни.

Не се задържам дълго, по някакъв странен начин пещерата ми вдъхва респект и мъничко страх.

Поемам назад към гостоприемницата, изпълнена, та чак преливаща от впечатления и емоции.

Неделя 04/07/20101,

Час: краят на едно приключение

На следващия ден ставам рано, за да хвана автобуса до Ловеч. Въпреки че по разписание трябва да има и от 14ч, се оказва че има само сутрин от 9ч и вечер – от 17ч. (точно, когато е моят автобус обратно за София). Тръгвам си усмихната, като отнасям с мен частица от тази красота. За пореден път се убеждавам, че България е една малка съкровищница… просто трябва да я отвориш. На толкова малка територия има събрани толкова природни чудеса, красиви, величествени, леко страховити, но всички по своему пленяващи.

Имам на разположение цели 7 часа, докато отпътувам за столицата.

Е какво пък, ще прекарам един приятен следобед и в слънчев Ловеч..кой знае на какво може да попадна….

Дайте оценка на пътеписа

(76 гласа, средно: 3,96 от 5)

 Loading ...