Ето още един прекрасен пътепис, които участва в Конкурса за пътеписи 2010 г.
Разказва ни Мария Куманова.

Всеки път, когато ходя някъде по-нависоко, си мисля да напиша после 2-3 реда за улеснение на хората, които искат да посетят същото място. И после забравям ли, ненужно ли ми се струва…няма значение. Затова ще започна с едно не особено кратко описание как посетихме Седемте рилски езера, при все че схемата „с колата до — и от там нагоре” не присъства в обичайните ми пътувания (: Може би по-полезно щеше да е да направя същото за Мальовица, където бяхме преди три седмици, но няма защо да ги сравнявам на този етап.

Знаех, че мястото е красиво, но също така доста посещавано, затова от доста време се опитвахме да нагласим схемата делничен ден + прилично време + свободни за пътувания дни. Покрай обновяването на хижа „Рилски езера” и построяването на лифта там има прекалено много хора дори за пишман планинар като мен, така че делничният ден беше a must.

Срещата беше в 7:30 на Централна автогара София с идеята да хванем в 7:40 автобус за Дупница, от където се бяхме разбрали с един шофьор на маршрутка (google Калин Гелев, който май е собственикът, но работят и други шофьори), който редовно минава пътя, че в 10 без нещо тръгва маршрутка от Дупница до хижа Пионерска – по-точно на 400 м от нея, където е долната станция на лифта. Оказа се, че автобус от 7:40 няма (а уж проверяваме всичко на доста места, преди да тръгнем?), когато питахме на едно от гишетата, и ни казаха, че има такъв в 9:10, но тръгващ от другата автогара пред  ЖП гарата. Когато питахме на другата автогара, ни казаха, че такъв автобус няма. На паркинга видяхме един автобус с табела София – Дупница, изчакахме да дойде шофьора и разбрахме, че тръгва в 8:10. Пътят до Дупница е около час и половина (цената на билета е 6 лв), така че все още имахме шансове да хванем маршрутката.

Не знаехме обаче, че ще висим на АГ „Овча купел” половин час, затова стигнахме в Дупница в 10:15-20. Маршрутката беше тръгнала (и нормално), защото имало някаква група, които не искали да чакат. Инструктираха ни да си хванем автобус от Дупница до Сапарева баня в 10:42 (1,60 лв), където да се засечем с маршрутката и да ни качи до долната станция на лифта. Минахме през някакви села с уникални имена (Самораново, Ресилово), аз вече бях раздразнена от мотаенето по градове, но Рила вече се виждаше отдясно и това ме успокояваше, че след малко се почва ходенето. Засякохме се „пред ДСК-то” в Сапарева баня към 11:20-30, един мустакат и усмихнат шофьор ни изчака да си вземем храна и вода и потеглихме нагоре.

Горе на долната станция на лифта ми се видя ужасно – огромният банер на Metaxa, табелата за Национален парк Рила до лифта, нелогичен коктейл бар, но като цяло изрината местност (явно предстои да се строят още неща), в която не можеш да усетиш дърветата, слънцето…поне въздуха си го имаше. Питахме охраната накъде да тръгнем и бързо навлязохме в гората. За 1:45 ч изминахме пътя на лифта и стигнахме до хижа „Рилски езера”, където атмосферата е ужасна, затова само починахме за малко и тръгнахме към езерата. Бяхме с палатка, така че сме ходили достатъчно разтеглено без притеснения за светлина и т.н., но цялата разходка от хижата до горе няма как да отнеме повече от 4 часа. Всяко от езерата си има своя чар, но Окото ни омагьоса най-много с уникалния си цвят, който няма как да се предаде със снимка. И Бъбрека, който в този сравнително сух месец изглежда с фина оградка от камъни, които подчертават правилната му форма. Гримираните мадами не бяха много, но като цяло през деня имаше толкова хора, че не ти идва отвътре да ги поздравяваш. В следобедните часове станаха доста по-малко – много хора си правят еднодневна екскурзия с лифта.

След като видяхме и последното езеро (Сълзата), се върнахме до Окото и тръгнахме по една пътека, която според картата водеше до Отовишкия връх (мястото, откъдето се твърди, че се могат да се снимат всички езера едновременно) с идеята да спим над Окото на едно привидно закътано място с добра гледка и да изкачим върха на сутринта. Спането на палатка на такава височина и в толкова дива местност беше нещо ново за мен, така че не мога да кажа, че се насладих на здрав сън, но с почти пълната луна и тишината до езерото беше страшно впечатляващо (гледам да избягвам думи с негативна конотация, но „страшно” си е съвсем на място тук ). На сутринта си измих очите в поточе, което се влива в Окото. Добре е като за събуждане. Иначе най-обемният представител на животинския свят, който видяхме (освен конете, разбира се, от които половината пътека до езерата мирише на обор), беше една птица, летяща доста шумно, а може и да се заблуждавах от тишината навсякъде. Нещо конете до Бъбрека не ме предразположиха за interhorse, иначе ми се искаше да ги погаля.

Тъй като вече беше 8 часа, преценихме, че нямаме достатъчно време да се качим до върха и обратно, защото искахме да минем през водопада Скакавица и да стигнем до хижа Пионерска за маршрутката в 15:20, така че събрахме нещата и направо тръгнахме. Толкова рано обстановката в планината беше съвсем различна – първият човек, който срещнахме, беше целият в бяло и си миеше косата в едно поточе под Окото. После се заговаряхме с почти всички по пътя. Слязохме до Бъбрека и тръгнахме по едно плато (минахме покрай кръговете на дъновистите) по пътеката към хижа Скакавица.

Искаше ни се да видим и езерото Скакавица, но платото беше доста обширно и отклоняването щеше да ни изгуби време. След платото навлязохме в гората и общо за около 2 часа стигнахме от Бъбрека до хижа Скакавица. Там оставихме по-голямата част от багажа и отидохме да видим водопада, който е най-високият в Рила (70 м). Единственият по-висок водопад от този, до който съм ходила, е Скакля до гара Бов, в който не пада особена вода (или трябва да се прави много внимателно проучване кога да се ходи, за да има водопад), така че гледката беше впечатляваща – жалко, че яркото слънце и привършващите ми сили малко ми попречиха да я оценя. Върнахме се до хижата, прибрахме си багажа и за час и нещо стигнахме по пътека с постоянно изчезваща маркировка (първо червена и зелена, после синя, но хич няма да е трудно да я изпуснете) до един разклон на асфалтовия път малко под лифта, където имахме още 40тина минути до тръгването на маршрутката, които прекарахме в хапване и почивка на сянка в така неприятната местност. В маршрутката бяхме достатъчно хора, за да ни откара направо до София, така че срещу 12 лв съществува и този вариант. Вярно, умрях от жега, но поспах цял час.

Дайте оценка на пътеписа

(106 гласа, средно: 3,83 от 5)

 Loading ...