За една красива и екстремна разходка до крепост Зареница ни разказва Александра Димитрова. Благодарим и от все сърце за това, че ни направи съпричастни

Историческите данни за крепостта Зареница са твърде оскъдни. Единствени археологическите находки хвърлят известна светлина на местността около Зареница. Намерени са много стари кюпове от груб червен хоросан, гробници, въглища, кости и др. През 1925 г. иманяри слизат в процепа до калето с въже и откриват останки от оръжия. През същата година в източната част на крепостта е намерен нож с две остриета, с месингова кания, накрая със змийска глава.

Археологическата експедиция “Родопи 1978”, водена от Б. Чапъров от Пловдивския музей на 24 юли заминава за Зареница. Чапъров е поразен от крепостната стена към Лютидол. Той определя Зареница като дело на траките. Така тя е описана и от Г. Пашев през 1974 г. За бойниците на крепостта Чапъров твърди, че са от V век пр. Хр.

Крепостните стени са зидани на кална основа. През вековете калта от лицето на зида е отлетяла и се създава впечатление, че зидарията е суха. Чапъров е на мнение, че пътят от Абдера (на Егейско море) през Родопите и Стара планина за Дунав е охраняван от тази крепост. Това предположение се подкрепя и от намерените монети при моста на Чепеларска река, свързващ Павелско и Хвойна, сечени през ІV век пр. Хр. в малоазийския град Парион. Находката говори за търговия, водена от тези места с гръцките колонии по Егейското крайбрежие – Абдера, Маронея, островите и малоазийския бряг.

Планът беше – едното МПС в Нареченски бани, а другото в Павелско. Предварителната информация ни беше, че пътят от Нареченски бани до крепостта не е тежък и нормална крачка се изминава за около 4 часа; не са необходими специални обувки-с една дума малко по-дълга разходка в гората. Изкупихме водата в магазина в Нареченски бани и тръгнахме. В началото вървяхме по асвалтирано шосе срещу течението на река Люти дол.

Преминахме край изкуственото езеро, след което вдясно се отклонява пътеката за върха. Тя минава през местностите Касапница и Лещище. Пътят започва с бекрайни дълги и спиращи дъха серпентини сред широколистната гора. Водачът ни (Милен) беше неуморим. След около 1 час катерене пред нас се разкри чудесна гледка – огромна и величествена скала. В нея гнездяха малки и големи птици. Веселите им и ободряващи песни се чуваха отдалече. Малко почивка и…… отново по драматичните серпентини. След около 20 минути излязохме на красива поляна. В единият й край имаше дива череша, а в другия – изоставена къща. Надявахме се, че тук ще е нашата първа почивка, но …… Милен каза – НЕ потърпете още малко.

Скоро сме на крепостта. Повярвахме му и тръгнахме нагоре. Пътека вече нямаше. За маркировка да не говорим. На места склоновете бяха толкова стръмни, че носовете ни опираха в земята. Добре че си носехме щеки, за да се издърпваме и да си помагаме. Излязохме на едно сечище, пълно с ароматни, едри диви ягоди. След около 15 минути ходене пред нас се разкри чудна гледка – дълбока повече от 200 м пропаст.

Това беше нашата заветна цел – Зареница. Ето една от легендите за Зареница: “В селото има един старец на 107 години, който разказва, че на Зареница се е държал срещу турците българският юнак Зарю. Било нощ, защитниците на крепостта останали без хляб и помощ. От войската се чул вик, спуснала се мъгла, турците нахлули, вика сметнали за вик на предаване. През отворените врати на крепостта турците във вихъра си се изсипвали през отвесната стена в пропастта. Труповете се вмирисали и дали името на дерето “Лютидол”.

Капнали от умора и глад се строполихме на земята. Нямахме сили да се насладим на уникалната гледка. Покрепихме се със сандвичи, кафе, шоколад и ядки. Едни извадиха апаратите да снимат, а аз тръгнах към крепостта. За съжаление от нея не е останало почти нищо. Тук-там се виждат останките на стената. Гледката от върха на скалата е уникална.

Тук се чуствах прашинка. Имах усещането, че времето е спряло. Малко снимки и да ни няма. Помните ли какво ви казах в началото на пътеписа ми? Пътеката се взима за 4 часа. Е, ние я превзехме само за 2 часа и половина. Отпочинали, хапнали и ободрени тръгнахме към Павелско. В началото следвахме пътеката, но…… Излязохме на една фантастична поляна, покрита с невероятен килим от уханни горски цветя. От поляната излязохме на черен коларски път. Милен-нашият водач с присъщото си чувство за хумор ни се извини за скуката, която ни чака оттук до Павелско. Нямало да има отвесни скали, хлъзгави пътеки и стръмни склонове, а само коларски път. Набрахме си още горски ягоди. От време на време спирахме, за да направим снимка на някой параклис. В далечината се виждаха Павелско, Хвойна а в далечината Малево и Орехово. Неусетно в приказки и майтапи стигнахме до Павелско.