Стартираме публикуване на пътеписи от конкурса ” Неизвестната България”. Повече информация за конкурса може да научите тук.  Моля, гласувайте за пътеписите! Гласуването е в края на всеки пътепис. Благодаря на всички!
След като прекарахме 2 дни в забравената от Господ “мандришка община”, се завърнахме в Ивайловград. Престоят ни там бе повече от приятен. Уютен и топъл хотел, в контраст със студеното време навън, вкусна храна и перфектно обслужване.

Няма как да не спомена името му – хотел “Армира”. Попаднах на него в интернет и не съжалихме за избора си. Времето ни мина неусетно и дойде време за потегляне в посока Маджарово – една отдавнашна мечта.

Преди да тръгнем обаче, имах щастието да се поразходя из града и околността и да поснимам на воля. Плавно изкачване по 2-километров път ме доведе до табела “Защитена местност Дупката”, откъдето започваше горска пътека. Тя ме отведе до един голям кръст – именно този, който бях видял три дни по-рано на влизане в Ивайловград. Кръст – пазител от зли сили.

Това, което ме впечетли, бе първо размерът му, около 6-7 метра височина, и второ – бе изграден върху стар бункер, вероятно от Втората световена война. А гледката от тази височина бе зашеметяваща. Успях да видя Кипринос, въпреки недоброто време.

Продължих по пътеката и не след дълго тя ме отведе до странна пещера, наречена Дупката. Входът и бе ограден с метална ограда, поради фактът, че тя е пропастна пещера и дълбочината и до входа е над 10 метра.

Дори дочух от жена от града, че се говорело как навремето хората влизали в тази дупка и излизали…в Гърция. Надали днес някой вярва в тези приказки, но това е отделна тема. Интересен за мен се оказа фактът, че в тази защитена територия, която е с площ едва 6 ха, има над 10 вида защитени растения.

Колкото и приятно да беше, трябваше да слизам в града. Там ме очакваше “Гръцката църква” със своята уникална архитектура, която за жалост се оказа затворена. Оваряли я само на големи празници. Поне успях да я снимам отвън. До нея бе разположена и къща с красива архитектура, възстановена по проект, както успях да прочета пред нея.

Къщата бе модел на типичните за района бубарски къщи – големи, триетажни постройки. Първият етаж се ползвал за стопанство, съхранение на дърва и фуражи и сено за животните. На втория етаж имало две стаи за семейството, а всичко останало било заето от сушилни и люпилни за буби. Третият етаж бил също изцяло зает от буби. Сега изглежда странно, но навремето това е било основното препитание за хората, като общината се е нареждала на трето място по производство на буби след Димотика и Софлу…

Отправих се към музея. А там ме очакваше истинска приказка. Невзрачната на външен вид сграда, където се помещава експозицията, лъже. Уредничката на музея, Величка Чорбаджиева, си върши работата перфектно и това, което видяхме, ни завладя.

Първият етаж е зает изцяло от археологически находки, открити в района. Засегната е и историята на този изстрадал край.

Долният етаж представлява живо композиран възрожденски дом. Показани са и различни машини – пишещи, за производство на лимонада и какво ли още не, основно дарения от жители на града. След кратка раздумка с уредничката на музея потеглихме в посока Маджарово.

Пътят Ивайловград-Свиленград преминава през няколко малки селца, от които впечатление прави село Хухла. Разположено на хълм, 1 км. вляво от главния път. Селото разкрива своите мистерии на решилите да го посетят.

Да забравиш село Хухла е невъзможно. Хухла е едно от онези дивни кътчета, разхвърляни по самата южна граница, откъдето започва България. Но то е специално – заради мистериозните явления, с които са израснали местните и с които те самите дотолкова са свикнали, че разправят за тях като за дъжда или жегата.

Тишината е смазваща и непривична за градския човек. Само вятърът, чучулигите и щурците, и веднъж в месеца пощенската кола с пенсиите, я нарушават.

Нощем старите пусти къщи скърцат тайнствено и сякаш някой стъпва тихичко вътре, в мрака се долавя шепот, и те полазват тръпки. Селото е направо зачертано от властите.

Няма водоснабдяване, но чешмите и бойлерите не са сухи – находчивите хухленци са свързали кладенците с помпа и хидрофор и така си осигуряват водата. Местните обаче са държеливи хора и твърдят, че селото им не е изградено на случайно избрано място.

Някога Хухла е било малко селище на връх Илинденя, в римските времена се разраснало и е било гъсто населено до 1913 г., когато къщите са били опожарени, а хората – изклани.

Така върхът се оголил, а после селото било възкресено в подножието на върха.
Подземни входове и пещери, в които можеш да вървиш изправен между колонадите и огромните каменни постройки, сред грамадните плочи, свидетелстват за светилище на Дионис.

Физици пристигнали и замерили с лазерни устройства магнитните аномалии на върха. Оказало се , че те са с такава сила, че уредът кихнал.

Поколения хухленци са убедени, че ако си болен, само там горе на високото можеш да се изцериш. От колоните на светилището, те си направили валяци за харманите, а част от старите тракийски плочи се съхраняват в столичен музей.

В двора на Ивановата къща пък е поставена каменна плоча с изображението на тракийски конник, станал символ на празника „Мистериите на Хухла”. С въпросната плоча преди това комшийска баба си подпирала мрежата за кокошките. Подобни артефакти са просто навсякъде в селото и хората са ги пуснали в чисто практична употреба.

Много може да се говори за селото, хората и призраците, които са станали ежедневна част от живота на хухленци, но за това – в някой следващ постинг. Сега нашата екскурзия продължаваше.

Достигнахме до стената на язовир Ивайловград – третият от хидроенергийната каскада “Долна Арда”. Пътят за Свиленград минава по самата стена на язовира, която за времето, когато е строена, е внушителен паметник на инженерната мисъл. Тя е с височина 75 метра, като в самата язовирна стена се помещават турбините на водно-електрическата централа. Язовир Ивайловград пък може да се похвали с най-голямата си дължина в страната – 36 километра.

В продължение на километри пътят следваше извивките на язовира, на места се откриваха красиви панорами. Достигнахме до отклонение вляво – тесен четвъртокласен път за Маджарово.

 

Заобикалящите ни пейзажи ми напомниха за Странджа – гъсти дъбови гори, меки форми и малко чешми, за разлика от Западните Родопи.

Изведнъж обаче след няколко километра пейзажът коренно се промени – меките извивки на планината се смениха от сурови гънки, дори напомнящи ми на алпийски релеф. Сурови скални откоси, канари и зъбери. Загатвах, че сме близо до Маджарово. Бях прав.

По информацията, която бях чел предварително за Маджарово и района, се досетих, че се намираме насред Кован кая – единствената защитена територия в общината със статут на природна забележителност, обявена с цел опазване гнездови находища на редки и застрашени видове птици. Гледката бе зашеметяваща.

Скалите над нас бяха високи над 100 метра и погленеше ли човек нагоре, моментално му се завиваше свят. Тук гнездят много защитени видове, за жалост в този ден не успяхме да видим нито един лешояд – явно и на тях им беше студено. Беше започнал да вали сняг, а и вятърът се усилваше.

Под нас пък бяха меандрите на река Арда, която пронизва зъберите на праисторически двукратерен вулкан, образувайки приказен каньон. Представих си каква красота е тук напролет.

 

След задължителните снимки се запътихме и към Маджарово, което се белееше на няколко километра пред нас. Разположено във вулканичния кратер, Маджарово е някогашно миньорско градче. Понастоящем ежегодно е посещаван от стотици туристи природолюбители от цяла Европа, дошли да се докоснат до уникалната природа на Източни Родопи.

Маджарово съществува под името Ятаджик векове наред. В превод от турски “Ятаджик” означава котловина, леговище. През 1936–1937 г. селището се преименува на Дупница. През 1949 г. получава името Маджарово – в чест на воеводата Димитър Маджаров.

До 1913–1914 г. тук живее само турско население. След Балканската война държавната граница се установява на около 30 км. югоизточно от Ятаджик и селището попада вече в българска територия. На мястото на избягалите турци се заселват подгонените от Беломорска Тракия българи.

Времето ни тук бе ограничено, лргловата база в града е оскъдна, дори според някои мнения във форуми, крайно незадоволителна, а и времето ставаше все по-люто.

Баба Марта пак си показваше рогата. Решихме да продължаваме в посока Хасково.
Преминахме през куп селца и по-големи села, но не пропуснахме и последната интересна забележителност в района – кромлехите при село Долни Главанак….

 

Много бях чел за тях, всичко ми се струваше пресилено до момента, в който не се изкачихме на хълма, близо до селото.

Това, което виждахме, наистина бе умален модел на Стоунхендж.
Самото име – кромлех – идва от бретонски език, където crom означава кръг, а lech — камък. Вертикалните скални отломъци в кромлеха са 15 на брой, високи до 1.5 м, невинаги равноотстоящи. На места в промеждутъците между високите менхири има ниски менхири, които се издигат на не повече от 20-30 см над земята, но също са забити в нея.

Може би според замисъла на строителите високите и ниските менхири е трябвало да се редуват закономерно по целия кръг, но днес тази закономерност не е реализирана изцяло. Този замисъл за редуване и до днес личи изключително ясно. Кръгът с диаметър 9-10 м. не е съвсем правилен. В южната му част има 4 големи полегнали блока, които имат вид по-скоро на плочи, отколкото на стълбове-менхири.

На 20-тина метра от кромлеха са два каменни кръга съответно с диаметри 5 м и 3 м. Те са съставени изцяло от доста по-малки обли камъни.

От табелите до кромлеха става ясно, че е открит сравнително скоро – 1998 година. До върха на хълма води приятна, маркирана пътека, а до асфалтовия път е построен посетителски център с паркинг за гости.

Наистина, струва си, минавайки от там, да отделите половин час и да се качите до върха. Слезнахме обратно, а междувременно снегът се бе засилил още повече. Идеята ни да посетим Дяволския мост под язовир Студен кладенец и крепостта при село Рабово вече изглеждаше напълно неосъществима. Успокоихме се с мисълта, че ще направим това при първото затопляне на времето и трайното настъпване на пролетта.

 

В нас останаха силните впечатления и емоции, които за пореден път Източните Родопи подариха на душите ни! Емоции, които човек не би могъл да преживее никъде другаде в това райско кътче, наречено България!

 Автор: Александър Караджов 
Дайте оценка на пътеписа:

(10 гласа, средно: 4,00 от 5)

 Loading ...