За Великден планирахме отново да посетим района около Ивайловград – Новото Тракийско Злато. Предварително бяхме запазили стаи при нашите приятели от хотел „Армира“. Есента не успяхме да посетим Глухите камъни до Малко Градище. Затова нашата първа спирка беше Тракийското светилище.

Ранният след обяд на 14.04. паркирахме колите на поляната. Хапнахме и поехме по пътеката. Имаше много туристи – от Варна, Стара Загора, Хасково и разбира се от Пловдив. След 40 минути ходене се озовахме в подножието на Светилището. От разказа на екскурзовода в гробницата край село Александрово, знаех че става дума за нещо грандиозно. Пак според него, ако се отпуснат средства за изучаване на района, ще бъде разкрит комплекс много по-грандиозен от Перперикон. Глухите камъни е скален култов комплекс, създаден от траките преди няколко хилядолетия. Най-впечатляващи в паметника са множеството  трапецовидни ниши, издълбани върху монолитен скален блок висок 30 метра. Предполага се, че са се използвали за погребални урни.

На 50 м. от нишите са мегалитните гробници, две от които са отлично запазени. 33 издялани в камъка стъпала от едната водят  на самия връх, на който е разположена гробницата – мавзолей с размери 3 х3 м. Целият некропол е бил ограден с голяма крепостна стена, основите на която личат и до днес. През първото хилядолетие тук е кипял живот, става дума за ранно- и късно желязната епоха, твърди д-р Георги Нехризов. Скалите са обявени за паметник на културата. В над 200 изсечени в камъка трапецовидни ниши траките са поставяли праха на своите мъртъвци. От връх Св. Марина към река Арда преди векове е имало огромен град с улици и къщи, най-високото възвишение пък е служело за култ към Бога Слънце. Археолозите откриват и уникален тракийски петроглиф – рисунка, изсечена в скалата, още в първите дни на проучването.

“Доста се поровихме, за да разшифроваме знака. Изобразена е ладия, която пренася Слънцето”, разказва д-р Нехризов. Според него това е емблемата на целия комплекс, който обаче не е изграден във връзка със соларния култ. По-скоро Глухите камъни са свързани с култово-погребалните вярвания на траките от I век пр. Хр., смята д-р Нехризов. Мегалитният комплекс Глухите камъни е бил едно от най-големите тракийски светилища от пр. Хр., чиято сила продължава да действа и днес на всеки, който го посети. Това усещане се подсилва и от невероятната панорамна гледка от върха му, от който като на длан се вижда язовир Ивайловград. Времето драматично напредваше. Духаше силен вятър. След кратка почивка и хапване на домашен козунак, продължихме към Ивайловград.

Бяхме планирали фото пауза по бреговете на язовир Ивайловград, но времето беше лошо. Духаше студен вятър. Опитваше се и да завали. Затова решихме да се разходим из село Камилски дол (Девде дере).

Интересно име, като се има предвид, че селото се намира на един склон над пътя. Паркирахме колите на центъра до пивницата (имаше табела ХОРЕМАГ).

В селото срещнахме петима – 3 деца играеха с топка на мегдана; стопанката на църквата и един възрастен мъж. Камилски дол изглеждаше почти призрачен. Селската църква носи името на Св. Георги. Храмът е строен от дялан камък. Табела на входа на църквата информира туристите за началото на строежа – 1843 година. През 1913 година е опожарен. В двора на храма има камбана от Одрин.

Продължихме за Ивайловград. Късно вечерта се настанихме в хотела. Хапнахме набързо. Решихме да се разходим из града. Начертахме план за неделя – Мандрица и Долно Луково. По улиците на града се усещаше настъпващия празник – Великден. Макар че беше късно на площада имаше доста хора. Всички се бяха отправили към църквата „Св. Преображение Господне”. Построена е през 1828 година.

Закусихме. Поздравихме се за Възкресение Христово. Натоварихме багажа. Разделихме се със собственика на хотел „Армира” и поехме на път – Свирачи, Мандрица, Долно Луково. Пътят е добре поддържан. За село Мандрица бях чувала, че там е сниман филма „Мила от Марс” и че местното население е албанско. Селото е основано преди около 300 години. Основният поминък е бил бубарството. Къщите са кирпичени. Голяма част от тях са необитаеми. Баба Мария ни покани на гости. Почерпи ни с козунак, сладки и яйца. Разгледахме църквата на селото „Св. Георги”. Построена е през далечната 1835 година. В мотивите на резбования дървен иконостас има източни влияния.

Продължихме за Долно Луково. Селото е разположено по поречието на р. Бяла. Реката е спряла превземането на Димотика от Калоян. Спряхме колите пред кметството. Пред сградата расте извънредно рядък дървесен вид – гола кумарка (вечнозелено дърво с интересни цветове). Влязохме в църквата „Св. Архангел Михаил”. Две жени ни разказа за другата църква на селото – „Св. Константин и Елена”.

Решихме, че трябва да я посетим. Свързахме се с кметицата на селото-Христина (изключително любезна и гостоприемна жена). Беше неделя, Великден, по обяд. Христина веднага влезе в ролята на екскурзовод. Разказа ни историята на селото; за поминъка на населението. Покрай тесни улички и каменни къщи неусетно стигнахме до църквата – „Св. Константин и Елена”. Построена е през 1806 г. от християните в селото изцяло от дарения. Те я построили буквално за броени дни за да спазят султанския указ, че духовен храм с изграден покрив не се разрушава. Градежът на църквата е от плоски речни камъни. Построена е под формата на селскостопанска постройка. Тя няма камбанария и до 1950 година дървено клепало, окачено на един от високите дъбове около храма, възвестявало на миряните за молитва. Тя е разделена на две отделения – мъжко и женско. В женското отделение няма стенописи или олтар, докато мъжкото отделение е украсено от дърворезби и стенописи от неизвестни майстори резбари и зографи. Свещниците бяха каменни. В центъра на църквата имаше уникален полилей, който според преданията изпълнява желания. Близо до църквата имаше една много красива кирпичена къща. Местен жител ни разказа интересна легенда: Момък се сгодява и заминава на война. Родителите му построили къщата, за да живее в нея с невястата си. За съжаление младоженецът умира в битка. Така и никой не се нанася в къщата. Дали е истина или само легенда – никой не знае. В селото е толкова тихо, че с малко повече въображение може да се чуе шумът, който бубите правят при изяждането на черничевите листа. Напуснах селото със смесени чувства.

Продължихме за Ардино и Дяволския мост. Късно след обяд пристигнахме до заветния мост.

Гледката спря дъха ми. Беше невероятно красиво. Чудих се откъде да снимам моста, че да имам най-красивата снимка. Вляво от моста намерих стръмна пътека. По всяка вероятност това е бил римски път. След дълго лутане, се озовах на една скала от която се откриваше феноменална гледка към моста. С малко повече въображение могат да се видят керваните с ценни стоки – сол, коприна, подправки. Без да усетим останахме около моста близо час.

Продължихме за село Баните. Наши домакини бяха Владимир и Искра. Нагостиха ни. Бяхме много уморени. В 9 часа всички бяхме по леглата. Закусихме катми със ягодово сладко и поехме към Пловдив.

Статията е написана от Александра Димитрова. Тя е част от екипа на туристическа анегнция “Ванди – С” ООД. Агенцията организира интересни екскурзии и семинари, изготвя уникални туристически програми както за индивидуални туристи така и за малки или големи групи. Тък като са професионалисти в областта, Вандис-С могат да се похвалят с клиенти като SIEMENS,ТЕХНИЧЕСКИ УНИВЕРСИТЕТ ПЛОВДИВ, ПЛОВДИВСКИ УНИВЕРСИТЕТ, АВСТРИЙСКО ПОСОЛСТВО и др. За повече информация и актуални оферти: http://wandi-tour.com/ и телефон: 00359 32 964970.

На феновете на разходките, пожелаваме приятни ексурзии