Конкурс за пътеписи 2012: Джулай Морнинг преди Джулай морнинг… или историята на най-върховния изгрев
етикети: джулай морнинг, ком, Конкурс за пътеписи 2012, родопи
От сърце благодарим на Александър Караджов за участието му в конкурса за пътеписи 2012 на Разходка.ком.
За да гласувате за пътеписа, използвайте звездичките в края на пътеписа.
Условията на конкурса може да видите тук.
Ципът на палатката се отвори с разкъсващ тишината звук. Кучето ми се размърда до мен и изръмжа лекичко в топлата, но много ветровита нощ. Беше Никола, който ме сръчка:
- Хайде, време е! Другите са готови и чакаме само теб!
Погледнах часовника си. Бе 4 часа сутринта. Бях на ръба да се откажа:
- Май ще е по-добре да пропусна. Много ми се спи!, измрънках с равен и сънен глас.
- Както искаш!, отвърна той и се запъти към другите от групата.
Само минута ми бе необходима, за да разбера какво изпускам. Имах предусещането, че ще е несравнимо. Включих челника си и започнах да се обличам трескаво в палатката. Пет минути по-късно бях в “пълна бойна готовност”. Екипиран с всичко необходимо за тежък преход. Раницата – на гърба ми. Кучето – плътно до мен.
Наистина чакаха само мен. Отидох при тях почти на бегом. Бяха 15. Учудващо много за подобно начинание. Дали от прохладата в този ранен час, или от нещо друго, но всички бяхме изключително бодри и с много висок дух, въпреки че някои от нас почти не бяха спали през нощта!
Колко прекрасно бе всичко! Около нас ухаеше на свежест! Закрачихме по склона към махала Гоздевица – едно от Райските кътчета на България, разположено досами границата с Гърция, почти забравено от хората. Но все още носещо в себе си онова очарование, което стопля душата ти и те кара да се връщаш размечтано назад във времето.
Движех се смело във високата почти до кръста трева, панталоните ми попиваха росата, но това не ме притесняваше, напротив – чувствах се божествено. Усетих как на няколко пъти се върнах в детството си. Бях прекарал доста дни от летните ваканции тук и сега в спомените ми се връщаха един по един ароматите на ухаещите билки по поляните, на току що набраната от градината чушка, напълнена със сирене и миризмата на димът, който понякога объркваше пътя си и вместо нагоре през комина, излизаше в стаята и създаваше усещане за уют, стелейки се по пода.
Върховен полет на съзнанието. Предпазлив кучешки лай прекъсна мислите ми. Влизахме в Гоздевица. Селцето бе потънало в сън. Само няколко крави издадоха присъствието си на поляните, подрънквайки с чановете си.
Дотук бе лесната част. Сега навлезнахме в гората, пътечката се стесни, а наклонът стана сериозен. Въпреки това продължавахме сякаш нямаше и следа от умора в телата ни. Започваше да се развиделява.
Личеше си, че тук човешкото присъствие е изключително рядко. Теренът бе див и запазен. Но въпреки това кипеше живот. Поредната прясно изровена дупка почти в средата на пътеката ме накара да се обърна към Теодор:
- Колко хора се изкачват на върха годишно?
Въпросът ми го накара да се замисли:
-Ами, не са много!, каза Тео. – По – малко от 150 души на година.
Отново се върнах към разровената почва. Огромните следи на мечите нокти се бяха запечатали трайно в земята. Звярът бе копал преди няколко часа, вероятно в търсене на нещо за хапване.
Въпреки задъхването ни по стръмния път към върха си говорехме. Дамската част от групата се понаплаши, след като чу за мечо присъствие. Наложи се да поразведрим атмосферата с някоя и друга история…Или по-скоро да ги наплашим още повече.
Изкачването до родопския Ком е сериозна работа. Вече бяхме ходили повече от час, а най-сериозното тепърва предстоеше. Навлизахме в същински “джендем”. Огромните риолитни блокове сред вековната букова гора ме накараха да се позамисля за могъществото на природата. Сякаш Господ бе оставил своя отпечатък тук.
Дългата върволица от хора се поразкъса, защото някои бързаха да са на върха преди изгрев. Аз изостанах с малка част от групата – тези, които се поизмориха и изплезиха езици.
Изкачихме последната стръмнина преди върха и пътеката отново стана много приятна за ходене. Измежду старите букове вече се виждаше огненият кръг на Слънцето. По-огнен от всякога.
Бяхме на върха в 5.47 часа. Почти двучасово зверско изкачване, което ми се отрази невероятно добре. Не се бях задъхал нито за миг. Въпреки че последните няколко ходения бяха малко по-мързеливи от другите, явно не бях загубил форма. Това можеше само да ме радва.
Ето тук спирам с описанието, защото самият аз онемях. Човек трябва да се изкачи на Ком поне един път през живота си. За да има смисъл животът му. Планина и небе се сливаха в едно. Бяха като влюбени. А Слънцето ги обливаше с топлотата си. Съвършена хармония, която бе нарушена единствено от птичите песни. Признавам си, бил съм на много места, но подобно нещо виждах за пръв път. Бях свидетел на най-върховния изгрев през живота си.
Стоях като тряснат поне 40 минути. Слънцето се издигна величествено и огря почти всички гънки на Родопа. В сянка останаха най-дълбоките и потайни дипли, над които се стелеше памукова мъгла. Бях облян от приятна утринна топлина, която ми действаше отлично след ранния хлад.
Чувствах се особено добре. Изкачихме се и до самия връх, който бе на стотина метра от нас. А там усещането е още по – странно. Археолозите са открили древно светилище. Правени са разкопки. Доста артефакти са намерени там, но за жалост иманярите не спират с набезите си и унищожават останките с течение на времето.
При една от разкопките са открили останките и на стар параклис, който днес се възстановява. Наречен е Свети Петър. Самият връх е идеалното място за празненства на мечки – сред огромните скални блокове растат диви малини и боровинки, а близката гора е прекрасно убежище за зверовете.
Завърнахме се при останалите от групата, които продължаваха да се наслаждават на лъчите. Бе станало 8 часа и решихме да се връщаме обратно към селото.
Спускането бе също така приятно. Девойките, вече по-спокойни, ни засипваха с въпроси:
- Какво ядат мечките тук?
- Ами и хора ядат, ако се наложи!, отвърнах им шеговито.
Ускориха темпото си несъзнателно. Сякаш искаха да излязат от гората по-скоро.
Махаличката Гоздевица се бе събудила от сладкия си сън сутринта. Срещнахме една от жителките – 92-годишна баба, която се бе запътила към градинката си. Човек би и дал най-много 75. Говорихме си доста. Разказа ни за живота си. Оказа се нелек.
Сподели ни и историята на Гудевица и Гоздевица. Навремето имало двама братя- Гудьо и Гоздьо. Заселили се тук. Избрали си две съседни възвишения и основали селища там. Гудьо останал християнин. Гоздьо обаче сменил вярата си. И така до днес – в едната махала живеят християни, а в другата – мюсюлмани.
Вече бях сигурен, че тук, в подножието на Ком стават чудеса. Това райско кътче, което ми бе подарило чудно детство. С аромати на билки и диви цветя. С прекрасни спомени и преживявания. Може би тук се бях научил да обичам!
Сега чудото оживяваше!
Дайте оценка на пътеписа:
|
Хей, ако сте харесали тази статия, хвърлете око и на тези:
Коментирай чрез фейсбук: