Новата разходка е из Белоградчик и Белоградчишките скали. Омайно място! Благодарим на Елеонора Пашова за красивия пътепис и за участието в конкурса за пътеписи 2012 на Разходка.ком. Очакваме и следващи нейни участия
Условията на конкурса може да видите тук.
Така в 10,30 всички пиехме кафе на една от последните бензиностанции на излизане от София. Изпълнени с еуфория и ентусиазъм нашата колона от коли тръгна на път. Както обичайно във всеки автомобил кипяха оживени разговори. Всеки имаше какво да каже за изминалото време, а и пък клюкинките не липсваха. А за по- голяма комуникативност между нас / да не би да изпуснем някоя пикантерия/ повечето се бяха снабдили с уоки – токита и така информацията не се изгубваше по пътя.

След приблизително два часа и половина почнахме да навлизаме в местността на града Белоградчик. Още от далече ни посрещнаха високо издигнати червеникави скали с колосални размери. Както обсъждахме нещата от живота, с наближаването всеки започна да отклонява вниманието си върху гледката. В крайна сметка почти всички бяхме залепени по прозорците за да се любуваме на гледката.

Не минахме много километри и се озовахме в центъра на града. Още с влизането ни посрещнаха малки блокчета и къщички в типичен за града стил. Нямахме търпение да разгледаме наоколо, а пък да не говорим че примирахме от нетърпение да видим така известните Белоградчишки скали. Набързо минахме през хотела да си оставим багажа и да си хвърлим по един душ и хайде отново навън. Решихме, че града ще го разглеждаме на следващия ден и затова стремглаво се упътихме към скалите.

Още преди да влезем в крепостта на входа прави впечатление огромната порта. Така умело направена, че сякаш е естествено продължение на скалния релеф. Респектирани още в началото всички влизаме бавно и с уважение, стъпваме внимателно по тези свещени земи. А в огромното пространство зад стените ни посрещат топлите лъчи на залязващото слънце. Зеленината като контраст на пастелния нюанс допълва топлото усещане, което се създава в душата. Като малки деца на детска площадка всички започнахме да катерим по скалите и да тичаме по тревата. Фотоапаратите не спираха да снимат, защото такава гледка не може да се опише, тя трябва да се види. А пък и кой ли не иска да си остави спомен с нещо толкова велико. Не случайно Белоградчишките скали бяха на първо място за ново чудо на /България / света. Сега разбрахме защо. Катерихме се, промушвахме се, слизахме, качвахме и пак имахме сили за още.

Най-запомнящо е усещането, което всеки от нас изпита, когато се озовахме пред изгледа на една величествена панорама. Нямаше думи, а само въздишки … само това можехме да произнесем. Чувствах тези огромни каменни образувания като живи същества. Не само че имаха собствени имена и легенда, но и от тях лъхаше живот…

И ето че неусетно, потопени в една различна атмосфера и природа, изминаха 3 часа. Сякаш се бях пренесла във времето, бях изживяла историята на тази местност заедно с вековните скали и бях приела в сърцето си част от тях… Настане време да се връщаме в хотела и да оставим нощта да придаде различна красота на скалите, потопени в меката светлина на луната.

Прибрахме се и както подобава почнахме с подготовката за гала вечерта в ресторанта. Имахме организация, резервации, водещ и най-важното добрата компания… Напудрени, гримирани и с елегантни дрехи цяла вечер се веселихме, пяхме, танцувахме е едно различно усещане. Усещането, че сме изпълнили един дълг пред природата и историята, като сме посетили и сме се възхитили на Белоградчишките скали.

На следващата сутрин, с леко главоболие, но с усмивки на лицето пиехме кафе лоби бара на хотела. След кратко обсъждане на снощните изживявания вече бяхме готови да потегляме… Пътувайки на излизане от града всеки от нас несъзнателно се обърна за да се сбогува със скалите…. до следващото идване…

Дайте оценка на пътеписа:

(19 гласа, средно: 3,26 от 5)

 Loading ...