Ето следващият пътепис на Гергана Янчева – много лек и увлекателен стил на писане…Прекрасна разходка до град Гослар, Германия!
Благодарим още веднъж на Гергана за участието в конкурса! Очакваме те отново:)
Аз пътеписи не пиша, а може и да пиша.Не мога да ви разказвам с часове за историята на някой град, не мога да ви кажа къде да отседнете и какво да видите, не мога да бъда разпалена на тема: „В музея видяхме картина, картината е била създадена през…” Не знам. Не бях в музея.

За разлика от мен, Гугъл може всичко. В конкретния случай, търсете : Германия, Долна Саксония, планината Харц, град Гослар. А аз, ще ви говоря като човек.

 

Той не е типичният немски град, а част от приказка, даже самата приказка, даже мисля, че някои приказки са написани там. Обикновено, прекрачвайки прага на някое наситено с история място, особено в Германия, не знам защо, но мислите ми биват съпътствани от полазващи тръпки и неопределен страх.

Представям си тия малки улички в годините, когато не са минавали за старинни, а за нормални, за единствените съществуващи. Представям си червендалести пияни мъже, тъмнина, коне, жени, които перат в корита с ония огромни рендета, мръсни ревящи дечица и чума, и глад, и клади… Бррр! Или съм гледала много филми, или е било наистина така. Тук обаче, при все на всичката им сивота, как може небето им да се намира на 3,60м от земята и да е с цвят на сажди, при все, че вали…, тук е Гослар. За съществуването му, ще ме прощават ерудитите, ама до днес не предполагах.

Намира се само на час път от Хановер, където сме отседнали. Минаваш табелата за вход и правиш като мен: без резки движения  вадиш солетата от устата си, даваш пакетчето на другарчето по място, вадиш фотоапарата от чантата, цък и почваш. Много е важно да не забравяте да дишате и да внимавате да не събаряте невинни минувачи. Гослар е като нарисуван! Поклон пред тоя мозък, който го е рисувал! Давам си сметка защо са различни от нас, защо са напреднали, защо са… някакви други.

Не, аз не съм от тези, които като видят супермаркет в Западна Европа и ще почнат да плюят по дома си, не. Обаче, кажете ми, от къде този стил? Този вкус? Защо са успели да изобретят кованата каменна облицовка и мъничките ветропоказателчета с петле, защо са разбрали, че саксийка с лавандула на прозореца е повече от всяка бабешка градина с 200 сорта ружи, защо малките им вратички, боядисани с блажна боя са по-красиви от всеки осемметров вратник, защо покривите им са такива идеални, защо, защо… ? Защо от Средновеовието до наши дни, на никой не му е хрумнало да слага алуминиева дограма на къща, носеща духа на пра-пра-пра-пра дядо Вилхелм? М?

Паркираме пред Кралския Дворец. Внушително здание, доколкото схванах заслуги за него има ХайнрихIII. Естествено го посещаваме, естествено оставам разочарована. Той е реставриран и „облагороден” на 103%. Само мазетата и една зала са отворени за посещение. В мазетата няма нищо, в залата една лелка чете лекция на немски пред 50-60 души, така като ги гледам, ще да е интересно, ама … нихтс ферщейн.

Детето е потресено, че не ни допускат в спалните на принцесите, тя има свой собствен опит от посещението в Мариенбург ( друг дворец), знае, че трябва да има спални, ама тука удряме на камък, обяснявам вещо, че в този замък са живели само мъже и тяхните спални не са интересни! Връщаме се в изходна позиция – пред двореца.

Тръгваш по една улица и на тридесетата секунда забравяш за какво си тръгнал, добре, че сме тръгнали на разходка. Паважът е красив, най-красивият паваж измежду всички, къщите са големи, а вратите и прозорците им странно малки, покривите са огромни, допускам, че мансардите са на по 2-3 етажа… Цветно е. Много нетипично за Германия, тука си е шаренийка и ми харесва! Представям си как преди има няма 200 години комшийки са се състезавали, коя ще изкара по-кичозна фасада! Тц, не се е получило. Няма нищо кичозно, а по-скоро екстериорни решения, които те оставят безмълвен, защото си представяш как докато тука са вдигали къщи от по 10 метра и камбанарии по 30, нашите са вкопавали църкви в земята… Съдба! Стига толкоз за архитектурата.

 

Озоваваме се на основния площад в стария град, така нареченото място за пазар. Гледката продължава да бъде зашеметяваща, но сякаш свиквам и започвам да гледам и за други неща. Например за този магазин за местни специалитети, виждам го и си казвам: тебе съм търсила, мене си чакал! Отварям малка синя врата, която се удря в голяма колкото главата ми камбана, която дрънчи, което провокира дамата зад касата да ме погледне и да извика насреща ми най-жизнерадостното и най-будното : Гууууутен таааааг!, което може да се завъди, в която и да е Саксония. За хората после! Вижте сега, тук, на тези около 20 квадратни метра, имаме повече сведения за местната култура и традиции, отколкото би могло да има дори в учебник.

Продават само типични стоки, произведени в региона, от местни продукти, естествено даряват част от приходите си за…, знам ли…! Акациев мед, боров мед, акациев с ванилия, акациев с анасон, восък, сапуни, черешов шнапс, боровинково вино, конфитюри, чай, още чай, много чай! Докато в един момент стигам до рафт с консерви, стилни да му се не види, толкова ли не знаят, че това е само консерва, кому е нужно да е стилна??? Не. Това не е консерва. Това е специалитет, с който се гордеят, който произвеждат откак Харц я има.

Това са техните диви прасета и техните елени, едро смляни и фино овкусени с техните подправки, чунким им вярвам, че си въдят черен пипер, ама айде… Когато работата опре до дивеч, аз съм винаги „За”. Купувам боровинково вино и консерва със специалитет от диво прасе и елен. Затвърждавам вярването си, че място, на което се произвежда нещо вкусно, не може да е лошо. Средновековно място с традиции в приготвянето на вкусни неща – великолепно! Дамата ме изпраща с усмивка, събрала белите зъби на всички госларски девойки. Чиуууууз!

Продължаваме да вървим. Вали, а аз по-щастлива скоро не съм била! Гослар не се събира в човешкото око, толкова е шарен, толкова красив, толкова старинен, че имам чувството, че всеки момент ще ме застигне и ще ми поиска огънче  я Хензел, я Гретел, зависи кой е избягал от училище, за да пуши… Пуша, стоя в средата на улиците с глава нагоре, пуля се, снимам и си нося фаса, ако се налага по 2 километра, но не се налага, навсякъде има пепелници… Хората, хората тук не са германци!

Може и да са, но да са пияни всичките…, не ми се вярва… Усмихват се! Минават, поздравяват, усмихват се, дами на достолепна възраст  с розови блузи и перли, пият капучино и пушат с цигаре… Иде ми да ги целуна!!! Вратата на един цветарски магазин, който се опитвам да снимам се отваря, мъж изскача отвътре и се провиква: „Красива госпожицеее, елате да снимате!”……!?!?!!! Германия? Германец? Искам да изкрещя: „Ще дойда, господинее!”, ама само се хиля като ряпа, снимам и продължавам, защото „госпожицата” има дете, което в този момент се къпе под един улук!

 

Време за обяд! Излишно е да ви казвам, че навсякъде се носи онзи специфичен аромат на вурст, лук и…, не знам какво е другото, което така се натрапва, но не е зле. Гевреци, кифли, пекарни, ресторантите на няколко от хотелите, около които в момента минаваме изглеждат добри, някои предлагат изключително и само местна кухня, но… Как да обясня на петгодишно, че обяд в такъв ресторант за мен значи толкова, колко 4 камиона кукли за нея?!?

В крайна сметкя я склоняваме да хапне в китайски ресторант, който е толкова розов и кичозен, толкова претрупан и крещящ, че започвам да се смея, а тя е във възторг: „Къщата на Мула-а-ан, мамоооо, къщата на Мула-а-ан!!!” Естесвено в къщата на Мулан скоро ще съжаляват, че сме се появили и сме разтресли техния малък Китай, но изобщо не ми пука! Те са Китайци, които искат да са Германци, а аз съм Българка и да, смея се на висок глас! Вкусно е. Не пасва на идеята ми за деня, но е вкусно и детето яде, какво повече?! Преди да си тръгнем дамата, която май е салонен управител ми казва, че харесва шала ми… Това не е Германия.

 

Започва да се стъмва. Това тук се случва в 16.30… Гадна исотория. Що се касае до климатични условия, то аз съм сигурна, че над тази държава тегне зла прокоба! Не им се чудете, когато пристигнат на море у нас през март и се търкалят по бански в кокичетата… Вървим към колата и мълчим, а на мен ми е криво. Не вярвах, че може да има немско място, което да ме докосне. Трябва да посетим един магазин, навигацията ни изпраща дълбоко в жилищен квартал, далеч от стария град… Тук вече искам да сляза, да седна на бордюра и да рева! Да, къщите са по-нови, но в същия онзи стил, чисто, толкова чисто…. Някой е украсил прозорците си като е поставил на первазите стилизирани купчинки дърва за огрев, привързани с червена пандела… Искам да се махаме ! Не искам да се стъмни напълно, да си светнат все още несвалената коледна украса, не искам да го виждам, няма да го понеса!

 

Е, признавам, че днес по време на едно от многото ми пътувания бях сложила не просто розови очила, а розова каска, но ми хареса. Надявам се някога пак да видя Гослар и понеже обичам да се подсигурявам, преди да си тръгна, извадих монета от джоба си и я хвърлих на една полянка, винаги действа. Ще се върна!

Дайте оценка на пътеписа:

(96 гласа, средно: 4,66 от 5)

 Loading ...