Благодарим на Юрий Стоянов за пътеписа с красивата разходка сред Врачанския балкан.
Денят беше почивен, идеален за разходки сред природата. Пролетен.

Решихме да вземeм влака, който всекидневно превозва хиляди пътници от София за Варна през Мездра, с леко отклонение към Враца и Видин и минава през живописното Искърско дефиле. Бяхме трима приятели и слязохме на Лакатник, за да продължим с бусче до близкото балканско селце Миланово.

Пътят тесен, с големи завои се качваше постепенно нагоре. На места автобусът спираше или даваше сигнал, че приближава, за да може другата кола или камион да му направи място.

 

Подобен път с такива завои и теснини има на много места в страната. Сещам се за един филм, който гледах по History channel, казваше се „Камиони по леда – смъртоносни пътища”. По тези пътища в Хималаите пътуват камиони, управлявани от професионални американски и канадски шофьори, и се налага да съобразяват с различните климатични условия. У нас не са чак такива, но всеки шофьор, потеглил на път из България и достигнал до някое дефиле или по тесен и опасен път, ще усети тръпката и намери разликата.

Аз си представих за момент, че се намирам някъде на такъв подобен път. Колкото повече бръмчеше двигателят на автобуса, толкова къщите, колите, реката ставаха все по-малки. Често ми се налагаше да преглъщам, защото ушите ми заглъхваха. След около половин час видях първите къщи на малкото селце. Бусът спря. Пристигнахме. Малкото пътници се разпиляха по своите домове. Миланово бе замряло, въпреки че вече минаваше 9:30 ч.

От цъфналите дръвчета се носеше мирис на пролет. Попитахме един човек за пътя за Згориград. Показа ни го и потеглихме. Зелената покривка бе облякла поляни и гори. Гледките към отделните гърбици на балкана радваха очите. Ветрецът бе затихнал, меката топлина ни сгряваше приятно.

Този дял на Стара планина е много красив, скалист, богат на природни образувания, красиви пещери, реки, водопади. Привлекателно място за всеки турист. В началото вървяхме по пътека, като при всяка кратка почивка панорамата към Миланово и околността приковаваше погледите ни.

Постепено се появи здрав коларски път и смело продължихме да вървим по него. От всяка полянка, малка горичка ухаеше на пролет. Настроение бе обхванало и балкана. Малки и средни хълмове и ридове се преплитаха и образуваха гърбицата на Врачанският балкан, а той от своя страна бе част от величествената Стара планина.

Не след дълго усетих приятна миризма на див чесън – голяма площ, позеленяла с хиляди стръкове левурда. Тук, ако се съберат 20 човека с 20 чувала, колкото и да берат, нямаше да смогнат да оберат прекрасната билка и подправка за лятна супа или вкусна гозба. Не се виждаше краят на тази платация. Напълнихме торбите си и продължихме към селото. След малко напуснахме левурдовата плантация. Пътят се виеше, ние следвахме извивките му. Почти не се спирахме вече. Гледките не се променяха. Не след дълго се ширна една поляна с няколко горски пътя отвсякъде защитени от борова гора, и в дъното се извисявашие хижа „Пършевица” със ски пистата и мандра „Пършевица”.

Направо по асфалта продължихме към хижата.

Изпихме по една студена бира, защото бяхме умрели от жажда – бяха свършили водните ни запаси.

Поговорихме с хижарите, упътиха ни как по-бързо да слезем в Згориград и поехме отново на път. Добихме сили от бирата и ускорихме крачката. Гората стана букова, няколко дървета бяха повалени – къде от буря, къде от резачка. Наблизо бе увеселителен парк „Приказката”, но той бе замрял.

 

Лъчите все по трудно стигаха до нас. Някъде напред и горе мекото слънце огряваше острите бели и страшни скали. От известно време вече се чуваше глъчката във врачанското село, което се намира непосредствено до прохода Вратцата. Нашият път ни изведе на неговия побратим, който водеше към пещерата Леденика.

Веднага усетихме мръсния въздух от профучаващите коли. Край. За да не станем окъпани от прахоляк и да изглеждаме като все едно пристигаме от сахарската пустиня, през която е минала току-що пясъчна буря, скрихме се в тъмните дебри. В бързината надолу за малко не настъпих змия – за щастие се оказа слепок. Нищо страшно.

Първите згориградски къщи се показаха, накацали по хълмовете от двете страни на река Лева. Величествени, отвесни скали, вечно застинали, образуваха скален венец и предпазваха китното врачанско село от студове и ветрове. Згориград всъщност значи „град зад планината” – това е името на селото според едно старо предание. Навремето жителите му основно се занимавали с рударство. От Згориград може да се предприемат различни туристически екопътеки както до близки природни забележителности, така и да се разходи човек в селото или да се наслади на красотата на Вратцата.

Една трагедия е сполетяла това населено място на 1 май в далечната 1966 г., когато дигата на хвостохранилището на мина Плакалница се скъсва и около 450 хиляди кубични метра кал и вода заливат Згориград и крайните врачнски квартали. Тогава загиват над 500 души и 2000 къщи са разрушени.

Искаше ми се да остана да снимам и да гледам. Но нямаше как. Трябваше да се приберем.

Почти с ръце докоснахме красивите и неповторимо горди алпийски скали на Вратцата. Тук много алпинисти тренират своите умения, за да могат един ден да покоряват върховете както в страната ни, така и по света. Гледката и мястото около това планинско кътче завинаги остава спомен в душата ти. Аз бях пленен за пореден път.

Враца се бе сгушила в полите на очарователния Врачански балкан. Той е богат на много водопади, пещери, скални образувания, особено край село Лютиброд. Може да се видят хилядите дупки и пещери край Черепишкия манастр, в който има кът на патриарха на българската литература Иван Вазов. Той отсядал там сред приятния шепот на река Искър. Именно в манастира Вазов е написал разказа „Една българка”, посветен на смелата баба Илийца.

 

Врачанският балкан е съхранил историята за славната борба на поета революционер Христо Ботев и неговата чета на Околчица. В част от него е и богатото и красиво Рогозенско съкровище, великолепните пещери и водопади. Тук историческите извори не спират да текат. Ще ги има вечно. Туристи и гости ще има какво да видят, да се разходят, да научат, да си починат. Затова – разходете се до Врачанския балкан. Ние се разделихме с него, когато той бе оцветен с меката червена светлина на залеза.