Благодарим на Боряна Кръстева за участието в конкурс на Разходка.ком. Боряна е автор на прекрасен блог, който горещо ви препоръчваме, а именно “”Пътеписаници”
Слънцето вече е изкачило склоновете на планината. Въздухът още пази спомена за хладната нощ. Вдишвам го дълбоко.

По-ободрителен е и от горещо кафе след безсънна вечер. Не гледам нито картата, нито завоите по пътя, защото няма къде да се изгубим. Знам, че Рилския манастир е само направо. Облегнала съм се удобно на седалката, подпирам лакът на прозореца и отпускам брадичка в дланта си. Броя дърветата, които препускат покрай прозореца ми.

Първо са стройни, зелени, после се размазват и изчезват зад мен. От време на време коланът ме пристяга, но не му обръщам внимание.

            Идвала съм тук и преди. Приятно ми е да се връщам на познато място, да преоткривам него и себе си. В повечето случаи мястото не се променя, само хората и възприятията им. Нямам търпение да видя каква метаморфоза са претърпели моите. По колоната от автомобили, спрели край пътя, разбирам, че сме стигнали. След кратко озъртане и няколко маневри си намираме местенце. Оставям раницата в колата и завързвам анорака на кръста си. Огромни автобуси, тълпи от хора и следящи за реда полицаи затулват гледката към входа на Рилския манастир. Минавам през овалната порта и влизам в двора, който е побрал в себе си непрестанно дъвчещи, викащи и бутащи се хора. Духовната атмосфера явно е отлетяла някъде, но като гледам никой не я и търси.

   Разхождам се из манастирския комплекс, надявайки се, че опашката пред църквата ще намалее. Разбира се, това не се случва и примирено изчаквам своя ред, за да си запаля свещ. Най-често задаваните въпроси на опашката са: „от къде ги купихте тези мекици?” и „опитахте ли от хляба, месен от монасите?”. Явно чревоугодничеството е всеобщ любим грях. Или може би алчността, тъй като тук всеки сантиметър земя се използва с цел печалба. Нужно е само да излезете зад манастира, за да видите многобройните строежи, които буквално се тикат един в друг.                                    Все пак успях да намеря нещо хубаво в целия този хаос, а именно Хрельовата кула. Тя е най-старата сграда в манастирския комплекс, построена през XIV век като отбранително съоръжение. Досега не бях влизала в нея,а и за щастие нямаше много желаещи да я посетят. Скрибуцащи дървени стълби ме отвеждат до входа на кулата. Отворената тежка, черна, метална врата, висящият на верига катинар и ризницата, окачена точно срещу входа, веднага ме връщат в Средновековието. Стените навяват хлад. На места камъните са силно потъмнели. Единствената естествена светлина влиза през отворите, от които някога се е изливал горещ катран върху прииждащите врагове. Етажите са свързани с тесни стълби, по които разминаването с друг човек е невъзможно. И ако това Ви прилича на средновековен затвор, то не сте далеч от истината, защото кулата се е използвала и за това.

На последния етаж греят малки прозорчета. Надничайки през едното, виждам купола на църквата, а през другото свеж, зелен килим от връхчета на борове, ширнали се зад стените на манастира. Лъчите се плъзгат по черно-бялата фасада на сградите, а аз ги проследявам притаена в сянката. Шумът от двора достига до мен, но той е някак далечен и чужд, сякаш съществувам в две паралелни реалности.

На слизане ми хрумва още едно място, което съм пропуснала при предходните си идвания – пещерата на Иван Рилски. Знам, че е наблизо, но само толкова. Питам за посоката. Съветват ме да продължим с кола и след това да се изкачим по горската пътека. Ние обаче предпочитаме да се разходим и тръгваме по асфалтовия път. Оглеждам се за табела, която да ни отведе в гората. На един стълб, на отсрещната страна на шосето виждам малка стрелка. Приближавам се и зачитам: „Пещера на Иван Рилски – поклоннически път” . Предполагам, че това не е най-прекият маршрут, но пък за никъде на бързам, а и ще се скрия от августовския пек.

Движа се пъргаво между тревите и надигащите се на пръсти сред тях цветя. Те са като любопитни деца, надничащи в двора на изоставена къща. Изпръхналата пръст под краката ми придобива все по-наситени нюанси. След малко виждам, че на пътеката е избила вода, която сякаш е поканила гъстата растителност на пиршество. Принудената съм да мина през нея, тъй като другият вариант е непрогледен плет от храсти, който се издига от двете ми страни. Нагазвам възможно най-внимателно в калната вада, за щастие сред нея има и няколко камъка, които улесняват преминаването. След първото премеждие, идва второ – протягащи се треви са сграбчили пътеката и извивките ? вече не се виждат. Чудя се, все така ли ще е до края? После обаче пътят става лек и приятен. Слънцето не достига до мен, а само огрява мъховете по високите скали. Те засияват в златисто и угасват като падащи звезди. Въздухът е хладен или по-скоро влажен. Залепва за мен и ръцете ми изстиват.

Зад завоя се подава огромна скала, заобикалям я, а от другата ? страна се е сгушил малък каменен параклис. Тук горските шумове са по-приглушени, витае усещането за святост, която липсва в манастира долу. Усещам,че съм се върнала стотици години назад. Клоните на близките дърветата са като отпуснати длани. Изкачвам се по каменните стъпала и влизам в храма. Вътре е сумрачно, на очите ми им трябва време, за да свикнат с тъмнината. По окадените стени личат стенописи. В дъното виждам мястото, на което е бил погребан Светеца. Тук няма златни иконостаси и посребрени икони.. но именно тази ненатрапчивост позволява на сетивата да почувстват една по-особено атмосфера.

Заобикалям каменния параклис и стигам до входа на пещерата, в която е живял Свети Иван Рилски. Започвам изкачването на стъпалата, които се губят в петно от мрак. Очите ми почти не различават очертанията, затова си помагам с ръце. Доближавам се до малка ниша, която ми прилича на легло, навярно тук Светеца е заспивал. Мъждукащата светлина на две-три запалени свещи подскача по скалите. След това се спира върху наредените икони. Доближавам се и поставям ръка върху студения камък. Няколко тръпки пропълзяват по гърба ми. Очите ми вече са свиквали с мрака и различават слабия лъч светлина, идващ някъде отгоре. Вървя към него, там е и изходът на пещерата. Според поверието, който успее да премине през тесния процеп, ще получи опрощение за греховете си. Е, ако ставаше така, всеки щеше да заспива с чиста съвест.            Оттук преминаването ми изглежда невъзможно. Въпреки това се провирам между скалите. Гледам само напред и следвам светлината. Бавно се изкачвам. Когато вече изцяло съм в тесния процеп, ме обзема леко клаустрофобично усещане. Гърбът ми се опира в скалите, но продължавам напред. Завъртам се настрани, за да премина най-тясната част. Вече виждам синьото небе и облачетата, които сякаш се избутват едно друго. Отворът става по-широк и аз излизам из под земята.

Чувам течаща вода. В близост до пещерата виждам аязмото. Около него се суетят хора, които пишат желания и ги поставят между скалите. Всеки търси най-скришното местенце, само така молбите му ще бъдат изпълнени. Аз съм на мнение,че всеки трябва сам да се бори за мечтите си, но може би едно побутване няма да е излишно. Взимам бяло листче и химикал, оставени на разположение на посетителите. Написвам желанието си и го сгъвам на четири. Не ми се иска да се бутам сред придошлите хора, за това си търся свое местенце. Няколко метра по-нагоре виждам издигаща се скала – Молитвената скала.

Присядам на нея, изучавам я с очи. Погледът ми се спира върху едно малко отворче, протягам се към него, оставям сгънатото листче и се надявам желанието ми да се сбъдне.

(100 гласа, средно: 4,05 от 5)

 Loading ...