Пътепис за едно пътуване до Тетевен. Разказва ни Камелия Мирчева – победителката в конкурса Лятно приключение.

Краят на месец юли. Пътуваме към един от най-красивите градове на България.

Той се намира се на 116 км. североизточно от София, на 74 км. югозападно от Ловеч, на 60 км. западно от гр.Троян, на 23 км. югоизточно от гр.Ябланица и на 54 км. източно от Ботевград.

В него живеят 12 580 жители. Пътуваме…

Винаги, когато идвам тук ме обзема една странна еуфория и усещане за различно връщане у дома.

Днес си спомням онази източна легенда, в която се разказва за Майката на света. Та тя попитала Бог, какво ще стане с чистите духом хора, които не се изкушат от злото. А злото според нея щяло да насели част от земята, когато човечеството открие тъмната страна на златото. „Да им дадем криле!-казала тя – с тях ще могат да се спасят, ако злото замърси света”.

Бог се замислил и отвърнал: „…Няма да им дадем криле, но ще им дадем планини. Те ще бъдат техните криле и тяхното спасение.”

Винаги съм вярвала, че точно за това, за да имат хората криле Бог е сътворил Тетевенския балкан и Васильовската планина.

Пътуваме…

Отново и отново разбирам колко щедър е бил Бог при сътворяването на този край. Дал му е всичко необходимо, за да се превърне в раят на Земята. Тук, времето тече в друго измерение. Красотата е толкова величествена, че спира дъхът ти.

Сред цялата тази прелест има един град. Има едно приказно и магично място – Тетевен.

Той е сгушен между двата бряга на река Бели Вит и мълчаливо притаен между върховете Острич, Петрахиля, Червен, Трескавец и Вежен.

Тук, в този град от хилядолетия всяка сутрин окото на новия ден целува по каменното чело връх Петрахиля, а вечер се скрива зад тишината на връх Червен.

Тук, в Тетевен, от хилядолетия река Вит пие вода от изворите на връх Вежен и носи хлад, а вятърът разказва приказки и легенди…

Неоспоримият символ на града е връх Петрахиля. Неговата височина достига 1 179 м., а високият 130 метра каменен лоб пръв посреща лъчите на слънцето. Името му означава камък и слънце. И този слънчев камък величествено шепти вековни легенди.

Разказва, че в древни времена в градчето живял красив момък- левент Димо. Влюбен бил той в най-личната тетевянка – Цвята. Имал дар Димо, ненадминат бил в свирнята на гайда. И щом засвирел всичко слушало в захлас. Обичала и Цвята да слуша дивната песен на Димо. Решила да му престане, но преди това искала доказателство за неговата смелост и любов. Поискала Димо да се качи на връх Петрахиля и да забие хурката й в скалата. Тръгнал той. Стигнал върха. Забил хурката в скалите и тръгнал да слиза. Бързал да отиде при своята любима. Пеело сърцето му за щастието, което ще изживеят.

Но въжето се скъсало и Димо политнал в пропастта. Хурката останала там. И до ден днешен, ако човек се вгледа в скалите ще я види. Димо загинал, но останала песента за тяхната любов.

Тетевен е градът, в който всичко говори. Тук всеки камък, всяко дърво, всяка скала има глас. Но за да го чуеш трябва да отключиш сърцето си, да отдадеш почит на природата и да се оставиш на магичната красота да те води към себе си.

Тук, в Тетевен, хората са усмихнати и разговарят по между си. Те отварят вратите на домовете и сърцата си за всеки гост. И го гощават с местни специалитети, с тетевенска ракия и с блага дума. Тук хората не само говорят, но чуват гласа и думите на другите. Не знам какво ги прави различни?!…Въздухът, водата, планината или просто натрупана житейска мъдрост през вековете?!…А може би традициите, които и до днес се пазят и предават от поколение на поколение.

Най-високият връх около Тетевен е ЧЕРВЕН – 1221 м. Името му произлиза от червените оттенъци, които придобива при залез слънце. Както всичко наоколо и връх Червен си има легенда. Тя е свързана с извора Ключ и с любов. Всичко в Тетевен е любов. Любов към природата, към дома, към семейството, към децата, към приятелите. Любов към ония простички човешки неща, който забързани в делника, пропускаме да оценим, до оня миг, когато времето отлети и стане безвъзвратно късно. Та легендата разказва за Янка, която страдала от несподелената си любов към младият овчар Стоян. Той свирел на кавал. Свирел ненадминато. Един ден уморен от дългата свирня Стоян се отнесъл и задрямал на върха. Янка вървяла по росните ливади и мислела за песента на Стоян и за своята силна любов. На престилката й бил вързан ключа за дома й. И друг път бил задрямвал Стоян на върха. Пробуждал се в късна доба, когато звездите покривали небето над Тетевен. Та случайно или не Янка изпуснала ключа от престилката си. Дали го е оставила на Стоян, едва ли бихме могли да знаем. Но той не отишъл при нея. А ключът се появил след време чак долу, в извора на града Дали са се взели Янка и Стоян по този въпрос тетевенци нищо не казват?! Но останало името на извора, наречен Ключ.

Около връх Червен има много карстови образования. Тук се намира пропастната пещера Ямата. Нейната дълбочина е 27 метра.

Връх Острич e висок 1069 м. Отличава се от другите върхове с конусовидната си, остра форма, от където идва и името му. Разказват, че преди време в Тетевен живял някой си дядо Дадашко. Та той сънувал сън, че от връх Острич е изригнал вулкан. Взел, че разказал съня си на свещеника, който решил, че на върха трябва да се отслужи молебен, да омилостиви злото и да се спаси Тетевен от него. Но и друго казал свещеника, че молебенът ще помогне, но и хората трябва да си помогнат, като занесат на върха камъни от река Вит, с които да се затисне греховното чудовище. И така повече от 70 години, всяка година в началото на октомври хората вземали по един камък от река Вит и тръгвали към Острич, за да направят молебена.

Острич има голяма дупка точно на върха. Още преди оня сън на дядо Дадашко тетевенци са вярвали, че всеки, който има грях, може да се освободи от него, като хвърли камък в отвора.

Връхът разказва, че някога преди много, много години една ламя нападнала Балкана. Всички треперели от гневният и рев. Огънят дето хвърляли ноздрите й унищожавал, всичко до което се докоснел. Та срещу нея се изправил не кой да е, а юнак Гроздьо. Взел той един камък и хвърлил по ламята. После хвърлил втори. Третият камък я уцелил. Строшил се камъка и парчетата му образували днешните върхове Орля, Зърня, Кон, Хайдушка поляна, Равни камък и Острич. От болка сълзи заронила ламята. От тях потекла река Вит. Та от тогава и до ден днешен Гроздьо все наоколо обикаля с хвърковатият си кон и пази града и планината.

Всичко в Тетевен започва първо от скалите. Накъдето и да се обърнеш, те са там.Стоят величествено и объркват човешката представа за горе и долу. В Тетевен горе не е небето, а скалите. Те са високо, много високо.

Връх Хайдушката поляна се намира на около 2 км. от града. Той е висок е 905 метра. Казват, че по ония времена на турското робство на Гергьовден местните хайдути Данчо, Ангел и Димо Гагов се събирали там. Пекли гергьовкото агне и се провиквали, та да чуе мюдюрина Асан Али от конака, че е време да си върви. Да чуе и раята, че хайдути закрилници има. Гласът им бил засилван от ехото, което отеквало в насрещните канари.

Вървя по тетевенските улици и се взирам в СОКОЛОВ ЗЪБ.

Той се издига над Тетевен и ми разказва една друга история.

Било в годините на турското робство. Когато слънцето се скрило една нощ зад Равни камък наблизо до Каменната плоча се разположил кърджалийски лагер. Та напалили огньове кръвожадните кърджалии, засвирили зурли, задумкали тъпани и дайрета. Зацвилили коне, вдигнала се врява, която стигнала до Тетевен и сковала сърцата на хората. Заключили се уплашено те в домовете си. Залостили портите, загасили светлините и се притаили в тъмното. Чакали дано злото само да си тръгне.

А горе, на Каменна плоча се веселял Тусун бей, предводителят на кърджалиите. Гласът му звучал гръмко и стигал до ушите на притаените в тъмното тетевенци.

„Набучете много овни на шиш и ги опечете на огъня, донесете люта тетевенска ракия и доведете в стана ни колкото можете хубави моми и невести тетевенки. Не спирайте свирци! Свирете! Тази нощ се веселете. Тусун бей да запомните, че винаги е давал на хората си само най-доброто…”- тъй казал Тусун бей и едвам довършил думите, бързоногите му и жестоки кърджалии поели към града.

В Тетевен заехтели гърмежи, огласил се Тетевенския балкан от писъците на хората. Заплакала гората на Васильовската планина, сърцето й стенело от мъка. Кърджалиите извличали насила моми и невести, навързвали ги на дълъг синджир и ги подкарвали към стана си.

Плачели жените, виели и скубели косите си нещастни майки, хващали пушки мъжете, но ордата била многобройна и силна.

Когато пленените моми и невести били докарани в стана, Тусун бей излязъл от шатрата си. Огледал ги с похотливо око и наредил:

„Съблечете най-младата и най-красивата мома, накичете я с пендари и я доведете в при мен.”

После погледнал към младият, строен и красив кърджалия, който стоял до него и му заповядал:

„А ти стой тука и гледай. Искам да си избереш и една хубавица, да запомниш тоя ден! Избирай, виж колко са много!”

Мъжът нищо не отговорил, а само надигнал кратунката с тетевенска ракия.

Тусун бей махнал с ръка. Младият кърджалия стоял като замаян с надигната в ръката си кратунка. Слушал вятърът и писъка на жените и в съзнанието му оживял един далечен спомен. В главата му се рисували образи и картини от детството му.

Спомнил си за едно малко момче, което султанските хора взели за еничар. Сякаш усетил по лицето си горещите майчини сълзи, видял треперещите бащини ръце, които давали откуп за единствената си мъжко рожба.

До ушите му достигнал воят на клетата му майка, която пищяла името му „Соколе, Соколе…” Но сиромашките пари не стигнали за откупа. Спомнил си мъжът за трите си сестри и за най-малката Рада, дето имала белег на рамото.

Сепнал се кърджалията и се обърнал към момичето, което ордата разсъбличала.

То се дърпало, лицето му било обляно в сълзи, а на рамото му имало червен белег. Кръвта закипяла в жилите на младия кърджалия. Като безпаметен той скочил и застанал пред девойката, сякаш да закрие от стотиците мъжки очи голотата и белега на рамото й. В несвяст изкрещял: „Тусун бей, тази гяурка искам!”

„Ти си бърз като сърна и силен като лъв. Без тебе съм като без ръце! Вземи и я носи, твоя да бъде, нищо, че за мен я готвеха”- отвърнал сърдито беят.

Младият кърджалия повече нищо не видял и не чул. Грабнал уплашената мома, метнал я на бързоногия си кон и полетял към местността Манастирски дол. По пътя, като притискал нежно девойката до себе си, с треперещ глас я попитал тихо:

„Радо, помниш ли Сокол? Помниш ли брата си Сокол, а? Кажи, не бой се момиче, помниш ли го?”

Рада тихо проплакала и изненадано рекла: „ Помня го, как да не го помня. Взеха го за яничарин, взеха го…”.

Казал кърджалията на Рада, че той е брат й Сокол. Прегърнал сестра си и я попитал къде да я скрие. Тя му разказала, че майка им, баща им и другите им сестри от мъка по него са се поболели и са напуснали този свят с болка в сърцето. А нея я гледала леля им.

Препуснали Рада и Сокол към града. Спрели пред къщата на леля си и я пратили да каже на хората да бягат, да се спасят от утрешната сеч.

През нощта като сенки се изнизали тетевенци от къщите си и потърсили спасение на връх Трескавец.

На другия ден младият кърджалия се върнал сам в стана на Каменната плоча и застанал пред Тусун бей. Беят страшно и гневно гледал и ядно продумал:

„Лоши вести добихме тази сутрин. Войводата Дели Пало се закрепил на Трескавец, а гяурите избягали към висините с цялото си имане. Иди и подпали Манастирски дол, оттам ще нападнем, защото там никой не ни очаква”.

„Не! Не и от Манастирски дол” – твърдо настоял кърджалията.

„Ти какво, да не би да си познал твоя Тетьовен и да жалиш за гяурите, дето са те родили?” – взрял в него Тусун бей.

Бърз като сърна, Сокол не дочакал края на думите. Той вече знаел кой е. Скочил върху бързоногия си кон и пришпорил без път.

Тусун бей дал знак и бесните кърджалийски орди се спуснали след беглеца.

Крещял беят:”Предай се! Спри, предай се!”

„Няма да се предам! – отговорил дръзко Сокол и побягнал към стръмнината.

- Който е юнак, нека ме стигне и улови … Ела, да се преборим, Тусун бей, ела да си премерим силите… Но ти си по-слаб, Тусун бей, защото не знаеш майка и баща, не знаеш родната земя. А аз съм силен, защото съм тук, на родната си земя. Силен съм, защото спасих сестра си и всички тетьовенци!” – така говорел умореният Сокол.

И после с последни сили скочил от зъбатия връх. След него полетели много от кърджалиите. Много загинали, но останали и живи.

Наредил Тусун бей да подпалят града. Опожарили го до основи. Къщите изгорели, но хората се спасили. И се върнали.

Много години изтекли от оттогава, много време минало, но и днес тетевенци наричат върха Соколов зъб.

Връх Трескавец е висок 1151 м. и е най-отдалечен от Тетевен. Трудно достъпен е, тъй като от всички страни е опасан с висока около 100 метра скална корона. Върхът е използван като крепост. Тя е представлявала амфитеатър, а на дъното му е имало голяма водосборна яма.

Точно на Трескавец се спасяват тетевенците през 1801 година, когато кърджалиите подпалват града. Обсадата на кърджалиите продължила три седмици. И хората може би щели да загинат от изтощение и глад, ако не бил дядо Генко самарджията. Той дал идеята да нахранят едно теле със зърно. Когато добичето се наяло го бутнали в канарите и то паднало долу пред погледа на смаяните кърджалии.

Търбухът на животното се пръснал и кърджалиите, като видели зърното си казали:”Щом имат толкова храна за добитъка, скоро няма да се предадат тетьовенците”. Свалили обсадата и си отишли.

По каквато и пътека да тръгнеш, тук ще откриеш следи от времето на тези, които са живели хилядолетия преди нас. И ако следите са се заличили, легендите са останали.

Вървя по тетевенските улици. Омагьосана от легендите и красивата природа пътувам назад през времето…

Тетевенският край има много древна история. Първите предметни доказателства за нея датират от II — IV век.

Едни от най-древните обитатели на тези земи били тракийското племе серди. Нумизматични находки доказват, че тук е имало римско селище. Открити са бронзовите и сребърни сестерции от времето на римските императори Траян и Комод. Районът на Тетевен заедно с Васильовската планина е бил в административните граници на стара римска провинция, наричана Диптенсия.

По високите части на планините са открити следи от римски пътища, стражеви наблюдателници, а над реките са останали части от римски мостове.

След римляните тук дошли славяните и прабългарите. Названия на крепости, махали и местности свидетелстват за участието на Тетевенския край в живота на българската държава.

През Средновековието е построен манастирът “Св. Илия” и до 1930 г. там е пазен кръст, дар от цар Иван Шишман. Днес кръстът се намира е Лондонския музей.

Вървя по улиците на града. Дишам свобода и сърцето ми прелива от гледките на чистите и подредени улици и дворове. Изпитвам преклонение пред тази невероятната прелест на природата.

Днешният Тетевен възниква през втората половина на 14 век

Смята се, че името на града произлиза от Тетьовия род, заселил се по тези земи и основал града (името на града в по-ранни писмени материали се среща под името Тетювен или Тетювене).

Според други мнения името на града произлиза от думата „тетива“, тъй като градът е опънат като тетива на лък 12 км. по протежението на река Вит.

Вървя по тетевенските улици и неусетно преминавам през времена и епохи.

XVI — XVII век – Тетевен е в разцвета си, жителите се множат, търговията процъфтява. В града се развиват 27 вида занаяти. Тетевенските търговци кръстосват Европа и Азия. Името на града се носи на длъж и на шир, като „Алтън Тетевен“ /Златния Тетевен/. Градът по това време е притежавал статут на вакъфско селище. Вакъфните селища са били лични имения на територията на Османската империя и са притежавали особен статут. Четирима султани подновяват с фермани привилегиите на тетевенци, сред които са:

„Гражданите са свободни да носят из града и из империята своето пъстро национално облекло. Имат право за дребни разправии да се съдят от своите първенци и старейшини. Турчин няма право да минава яздешком из градските улици или с подкован кон. Турчин не може да се засели в Тетевен, но ако такъв се роди в града придобива право на гражданин. Турчин дошъл от вън и починал тук, не може да бъде погребан в града. Турчин не може да нощува в частно жилище на стопанин без съгласието му. На християните в града не могат да се правя никакви пречки при изпълнението на религиозните им обичаи и обреди…”

16 и 17 век е периода на благоденствието и разцвета на Тетевен.

Градът се е разраснал, а къщите били толкова близо една до друга, че по покривите им можело да се премине през него.

После идват черни времена и страшни дни. Дали това кърваво дело е извършено от Тусун бей можем само да гадаем. Но сигурно е, че през 1801 година кърждалийте нападат и опустошават града. Реки от кръв потекли по калдъръмените тетевенски улички. Балканът оглушал от писъците на хората.

Разруха и пепелища. Тетевен бил опустошен. От 3000 къщи останали само четири.

Но като Феникс от пепелта градът възкръсва и отново израсва на мястото на опожарените къщи и пепелищата. Бил още по хубав и гиздав, издигал се гордо върху руините и през 50-60 години на ХІХ век се превръща в един от големите занаятчийски центрове на България.

Вървя по улиците на Тетевен. Връщам се назад във времето на Възраждането. Тетевен е един от центровете за духовна и национална свобода. Строят се църкви и училища, създава се читалище. Тетевенци знаят как да съхранят и опазят българското си самосъзнание.

Годината е 1872 г. В Тетевен Левски създава един от най – многочислените тайни комитети. Оглавяват го двамата най – видни и влиятелни чорбаджии на града – Станьо Врабевски и Петко Милев – Страшния. След обира при Арабаконак много от членовете на комитета са арестувани и изпратени в Диарбекир.

Силен и борбен дух имат тетевенците. И може би точно този дух ги кара да не прекланят глава и да се включат в борбата за освобождение.

Хайдушките чети на Костин, Дели Пало, Данчо и Ангел войводи бродят из тетевенския балкан и бранят християните.

Вървя по тетевенските улици и щастието ми се помрачава от един спомен. Той е от времето на Априлското въстание и случаят е описан от Захари Стоянов. Става дума за смъртта на Бенковски. Само на 15 км от Тетевен, в местността Костина, край село Рибарица е лобното място на воеводата Бенковски – един от водачите на Априлското въстание, станал жертва на предателство.

Най- голямата историческа мистика и заблуда относно това е, че: -”Предателят на Бенковски е посечен от тетевенци в деня, когато е трябвало да получи паричната награда за предателството си!”

Всъщност истината е различна – предателят – Вълю Стоилов Мечката доживява до дълбока старост доста години след Освобождението на България!

В сърцето ми бушуват чувства, а в главата ми се въртят мисли за честта и славата, за подвига и предателството, за човеците и техния живот, за миналото и бъдещето на един град…

Лек ветрец полъхва и ги прогонва. Очите ми се пълнят с цялата тази неописуема природна красота и аз съм щастлива, че отново съм тук. Тук съм отново, в този град, в който по едно случайно стечение на обстоятелствата съм родена. Но това е дълга история за едно друго пътуване…

Днес Тетевен е едно спокойно и вълшебно място с неповторима природа. Вековни гори, стръмни скали, водопади, пещери, уникална флора и фауна, исторически, културни забележителности и прекрасни условия за отдих и туризъм.

Градският исторически музей е една от интересните забележителности на града. Той е и сред стоте национални исторически обекта в България.

Музейната експозиция включва три раздела. В раздел археология са показани находки, разкриващи духовната и материална култура на траките. Показани са оръдия на труда от късният палеолит и от неолита.

В раздел етнография са представени занаяти, традиции и носии, характерни за тетевенския регион. В раздел възраждане са представени снимки, документи и лични вещи на тетевенци, участвали в национално-освободителните борби.

Църквата “Всях Светих” е трикорабна базилика. Тя се намира се в централната част на града и буквално се извисява над Тетевен.

Построена е през 1830 година и представлява изключение от всички църкви, строени през периода на турското робство. Впечатлява изключително силно със своя външен вид и размери. Дължината й е 31, 14 метра е широчината, а стените са дебели около 1,5метра. Двете големи камбани на църквата са излети в Москва. Амвонът е украсен с дърворезба и е донесен от Дебър. А иконите, богато декорирани с дърворезба са рисувани от майстори от Тетевен. Сред зографите е й Иван Доспевски, брат на прочутият художник Станислав Доспевски. В двора на църквата се издига часовникова кула.

Манастирът “Св. Илия” е построен през ХIV-ти век, преди падането на България под Турско робство. Една легенда разказва, че цар Иван Шишман е подарил на манастира дървен кръст, обкован със сребро и с изобразени на него евангелски сцени. Манастирът е разположен в североизточния край на гр.Тетевен. Първите писмени сведения за манастира датират от 1600 година. Представлява комплекс от черква и жилищна сграда. Черквата (16,60 х 8,65м) е с изключително оригинална архитектура – еднокорабна, с два купола, разположени на високи барабани и покрита с тигли.

През 1799 година Софроний Врачански намира в манастира закрила от кърджалийските нашествия на два пъти. През 1801 година, когато кърджалиите изпепеляват град Тетевен, манастирът “Св. Илия” оцелява, като по чудо.

В него са запазени ценни икони и иконостас, изработен през ХІХ в. от тревненски резбари. Най-старата икона е от 1776 година .

Преди Освобождението манастирът е бил важен книжовен център с килийно училище и библиотека. В него са намирали подслон дейците на националноосвободителното движение. Обявен е за паметника на културата.

Картинната галерия е в центъра на Тетевен и е разположена в сградата на читалище „Съгласие”.

Вървя към няколкото запазени до днес СТАРИННИ КЪЩИ. Спирам пред най-старата къща в Тетевен. Това е Йорговата къща. Тя има над 200-годишна история и като по чудо е оцеляла при опожаряването на града от кърджалиите през 1801 г.

Но най-красивата стара къща в Тетевен е Бобевската къща. Построена е през 1852 година от майстор Йончо Хаджи Йончев. Известна е и с това, че е била една от тайните квартири на Васил Левски. Отличава се с оригиналната си архитектура. Излъчва романтиката и духът на Възраждането. Големият, огрян от слънцето чардак е широк повече от 3,50 м. и заема цялата източна страна на къщата.

В двора има градина с чимшири, бръшлян и тетевенски здравец.

Докосвам с ръка дървото, от което е направен чардака и усещам духът на България. В очите ми напират сълзи при мисълта, че по този чардак се е движил Апостола.

Изпълнена с преклонение, смирение и гордост тръгвам към Хаджиивановата къща. Тя е построена е през 1848 г. от Хаджи Иван Станчев, който е убит от турците през 1862г. Неговите синове братята Станьо и Станчо са били заточеници в Диарбекир. Там, в Диарбекир Станчо намира смъртта си. Тази къщата многократно е посещавана от Левски и Димитър Общи.

При входа на горния етаж на къщата има скривалище, което е запазено и до днес.

Хаджиивановата къща е изградена във високата част на град Тетевен и от чардака й се разкрива неповторима панорамна гледка.

Дишам Тетевенския въздух. Потапям се отново и отново в градът на приказките, на мечтите, на легендите, на тетевенската сливова ракия и на хората с усет към красотата. Тетевен е градът, който ме омагьосва и одухотворява, който ме кара да се чувствам по някакъв странен начин „у дома”.

Вървя по тетевенските улици и знам, че ще се връщам тук отново и отново…

26 юли 2008г.