Ето още един прекрасен пътепис, които участва в Конкурса за пътеписи 2010 г.

Разказва ни Мария Куманова

За тази обиколка отново подбрахме делничен ден, отчасти защото през лятото намирането на места в хижа „Рай” е доста трудна задача – за почивните дни резервации се правят с дни напред, а и нямахме успех със свързването по телефона с някой от хижарите, така че тръгнахме необременени от резервации от Централна гара с влака в 7:20 . Принципно до Калофер (но нека не се бърка с града – гарата, както се оказа, е на 40 минути пеша по главен път от него) влакът би трябвало да пътува около 3 часа, но в момента заради някакъв ремонт се минава през Пловдив с кратък престой. Накратко, към 11:15 скочихме на перона. Чудя се впрочем, ако има възрастни хора, как ли стигат до стълбите, или хората, които седят на гарата, отговарят и за качването им във влака..Така или иначе там времето е спряло, не очаквайте магазин на гарата например, посрещат ви само табелки на френски и лоза, която почти закрива табелата „Калофер”.

От там трябваше да стигнем до местност „Паниците”, откъдето започва маркираната пътека за хижата. Има възможност за транспорт от гарата или града до местността с микробус (проверете в сайта на гр. Калофер), който обаче курс се изпълнява при заявка, вероятно за повече хора, така че бяхме пренасочени към „на гарата ще ви чака червено БМВ и срещу 13 лв ще ви закара до Паниците”. По този начин щяхме да спестим 2-3 часа ходене по асфалт в жегата, което беше удачен вариант с оглед на идеите ни за останалата част от деня. Пътят е осеян с дупки, БМВ-то караше на серпентини, а минаването през Калофер ми напомни на градове като Враца, Пирдоп – все отворени към могъщата Стара планина. Винаги ми е странно, когато съм в град, в който само един поглед нагоре е нужен, за да видя нещо различно от бетон – Асеновград, Самоков също например. След като пресякохме един мост над, както се оказа, Тунджа (нещо от типа на метър-два поточе) и продължихме да караме успоредно на реката, шофьорът ни каза „Тука имате бонус, принципно караме само до поляната”. Закара ни точно до огражденията и началото на пътеката. Беше 11:50 и на теория пътят до хижата щеше да ни отнеме 4:30 часа.

Пътеката е добре утъпкана, има интересни неща по пътя – много места за почивка, поне 3 чешми, първо се върви по странни изровени места в гората, после се излиза на открито, след това отново се влиза в гора и има малко слизане, колкото да те хване яд, че ще го качваш отново, и накрая е само през гора. На открития участък от пътеката започна да се чува все по-често мучене, което ме постресна, но виждах само една крава в далечината, затова се надявах да е на кеф. С ходенето по-нататък започнаха да се различават 2, 3, 4, 5…крави, оказа се цяло стадо, половината от което беше на пътеката. Мислех, че с преодоляването на страха си към конете никакво подобно домашно животно не може да ми се опре, но се оказа, че кравите са съвсем различни. Конят принципно не ти обръща внимание, още повече рилските коне, около които по цял ден има хора. Не съм пробвала да ги дразня, но изглеждат кротки – ако нещо не ги устройва, просто минават да си пасат нататък. Кравите обаче…не стига, че половината бяха на пътеката, та да се чудиш откъде да минеш, но и те гледат втренчено и се чудят какво ще направиш. Гледката на 50тина чифта втренчени в мен кравешки очи ме спря да сваля раницата и да извадя фотоапарат, а явно ги е и страх от хората, защото бягаха от пътеката, когато минавахме. Малък hint за разминаване с едро животно на пътека, който ни каза един коняр – стои се не от страната на склона, за да не те бутне (очевидно, но не би ми хрумнало). На всичкото отгоре със стадото имаше малки, но бяха само крави – редовно питах „Това бик ли е? Това бик ли е?” и после поуспокоена минавах. (Малко ненужна информация: като малка си мислех, че само биковете имат рога и по това се познават ) Бик обаче имаше някъде в края на стадото, преминаваше през пътеката, но като ни видя да идваме към него, така рязко се обърна към нас и подви копито, че нещо ми се преобърна. Без да мърдаме се погледахме минута-две, докато той си тръгне надолу, и после продължихме.

Интересен момент е, че наскоро гледах видео, в което същото стадо крави е горе на връх Ботев и си похапва тревица съвсем спокойно – явно си обикалят целия район. Не знам как става доенето, колко често трябва да се доят, дали се прибират някъде…Във всеки случай с тях няма нито пастир, нито кучета. Само бик. Да им е жив и здрав.

(е, градско чедо, за пръв път се среща с бик, простете за многословието)

Следете вдясно по пътеката по скалите за надписи със син спрей – информират за оставащото време (ние се движехме с една идея по-бързо), за необходимите предавки…Следете и за бяла метална пощенска кутия пак отдясно – няма да ви издавам какво е (: След 3 часа и 20-25 минути хижарят ни настаняваше в стая за 10 човека, като ни каза да заемем двуетажното легло в ъгъла, защото не се знаело дали няма да пристигнат още хора, иначе нямало резервации. Нощувката е 10,30 лв (на листчето пише 10 лв нощувка и 30 ст. денувка, важен факт). Попитахме хижаря колко време се върви до върха, защото вече беше 15:15, а знаехме от картата, че има две пътеки – Тарзанската и друга, обиколна, като данните за Тарзанската са 2.30 ч и с около час повече за другата. Хижарят ни каза 3.30 ч за Тарзанската и за пореден път се убедих, че хижарите не са там за туризма – често нямат точна представа за близкостоящите обекти. Иначе повечето са приятни хора.

В 15:25 започна изкачването ни към върха (1430 – 2736 м), леко поизморени от ходенето до тук, аз и не се бях наспала особено..Тарзанската пътека е нормална пътека по масивните склонове на планината, маркировката е зелена, като тук-таме има участъци с въже, което…абе, ако го нямаше, и без него става. Помага, както навсякъде. Когато излязохме на билото, първоначално продължихме по лятната пътека, но после решихме да се прехвърлим на зимната заради ново стадо на хоризонта (оказаха се коне) и защото ни се видя прекалено обиколна. Зимната беше по-стръмна, но далеч по-кратка и малко преди 18 бяхме на върха. Вятърът беше доста силен – не чак като да се облегнеш, но специално бяхме изчакали по-благоприятно време. Та на Ботев това му е благоприятното. Обиколихме многото постройки, които още не мога да разбера как са строени и с какво са качвани материалите, призрачния камион, метеорологичната станция, червено-бялата кула (която все ти се струва близка, а върхът не идва и не идва – просто е огромна) и влязохме вътре в станцията. При изкачването ми миналата година (но от хижа „Плевен”, където трудността е горе-долу, само че по-разпределена и няма скалисти участъци, а само стръмнина) един човек ни приюти, че и прекрасен чай ни направи, но принципно май не е разрешено. Този път нямаше никой, който да излезе с калашник, а за чай нямахме време, освен ако не искахме да си ползваме челника и фенера по предназначение наобратно, така че просто постояхме малко на завет вътре. След няколко минути се опаковахме и в 18 отворих зелената метална врата с думите „Давай да слизаме, че гледай какво идва” – просто времето там се сменя за секунди, а въпреки прогнозите, тези облаци си сивееха леко. Светлината на слизане беше много интересна – обедната светлина при ясно време в планините е много неподходяща за снимане. Вятърът също си го биваше, но поне вече ни вееше в гърба.

Към 20 и нещо бяхме долу при хижата и мечтата ми за топла вода се сбъдна – банята, макар и на известно разстояние от хижата, си струваше минаването през студения вятър, за да стигнеш до нея. За наша изненада до всяко двуетажно легло бяха кацнали по 2 големи раници, двама-трима от чиито притежатели хъркаха подобаващо, но поспахме колкото можахме. На сутринта станахме към 8:30, закусихме с изглед към Райското пръскало и връз от коне и се разходихме до водопада (пътеката за Ботев само минава покрай него, иначе се върви около половин час нагоре). На теория водата пада от 124,5 м, най-високият на Балканите, ала-бала…на практика мащабът няма как да се усети. Колкото по-нагоре към него отиваш, толкова по-добре, но докъдето и да стигнеш, няма кой да застане най-горе или по средата, за да усетиш височината. В момента пръскалото не пръска много – една от жените в хижата каза, че най-добре да се посети през май. Към 11 без 15 си тръгнахме от хижата и спокойно слязохме до Паниците за…същото време, за което се бяхме качили вчера Така и така време до влака в 18:14 имахме предостатъчно време, тръгнахме пеша по асфалтовия път в сравнително топлото време. Не след дълго ни спря един раздрънкан микробус, който предложи да ни метне до града – съгласихме се с удоволствие. Там прекарахме 2-3 часа в спрялото подбалканско време, решавайки кръстословици (Какъв е този парадокс, че като си взема по-дебела книга на планина, само ми тежи и не я отварям, а в случая, взимайки си по-тънка, я прочетох още във влака на отиване?). Към 16 и нещо тръгнахме към гарата – първо се върви през града, после по…главния път София – Бургас, по който хвърчат тирове и има табела за София на 140 и нещо км, а знаеш, че ти предстоят 4 часа път с влака . На гарата поседяхме още известно време и след няколко часа неволно слушане на разговор между странна жена и компания македонци, бяхме обратно в София.

Дайте оценка на пътеписа

(83 гласа, средно: 3,29 от 5)

 Loading ...