Пътепис: Забравени крайчета от Краището
етикети: конкурс 2010, Краище, Кюстендил, пътуване с влак, река Бистрица
Ето още един прекрасен пътепис, които участва в Конкурс за пътеписи 2010
Разказва ни Ева Константин.
Гара Кюстендил. Часът е осем без пет, сутринта. Денят обещава да бъде слънчев и топъл, един мързелив неделен ден през август.
Очаква ни влакче от локомотив с един единствен пътнически вагон. А пътниците – предимно възрастни хора, тук-там някое детенце, вероятно внуче, много мила кондукторка и ние – четири жени-момичета. С шапки, фотоапарати и къси панталонки.
Потегляме на запад. Следват малки запустели спирки. На една от тях – приличаща по-скоро на някаква барака, даже е написано „Необслужвана спирка”. Скърцането на влака при спиране и потегляне е истинско издевателство над ушите ни. Соволяно, Мазарачево, Кършалево, Леска, Церовица. Слизаме на следващата – Кутугерци. Отляво тече Бистрица – бистра, бистра. Прозрачна, чиста, бълбукаща вода.
Тръгваме надясно и нагоре по тесен асфалтов път. Имаме и компания – възрастна жена и млад мъж, натоварени с много багаж. Разбираме, че са майка и син, и са от Перник.
Утринта е хладна и свежа. От влажния въздух се е образувала мъгла, която постепенно се вдига и разсейва. Младежът обяснява, че това е висока планина, т.н. Чудинска планина, и мъглата е нещо естествено. Тя образува нещо като гъсти бели облаци, които са паднали необичайно ниско между хълбоците на планината. Характерни са горите от бук, цер, благун и горун. А най-близкият връх отдясно носи името Мачи баба. Живяла някога по тези места една непослушна, заядлива баба. Наказали я като я затворили в буре и го пуснали от върха надолу… Горката баба.
Продължаваме да се изкачваме. Избирам си един великолепен зелен хълм, обрасъл с букова гора и мислено поставям върху него замък, крепостни стени и няколко високи кули. Представям си, че съм живяла щастливо там, някога в предишен живот или ще живея в някой следващ.
Вече гледаме света отвисоко, имаме „птичи поглед” и аз си представям с какво удоволствие бих летяла над мъглата, над върховете на тъмнозелените борове. Мястото ми напомня на планинската местност от филма „Тигър и дракон”, където накрая главната героиня – красива китайска принцеса-воин грациозно полетя от една висока скала и направо се гмурна в мистичната мъгла над дълбоката бездна.
Напредваме по тясното шосе. Отдясно над падината мъглата се движи, после започва леко да се вдига и разрежда. Стигаме до мястото, където трябва да се разделим с нашите нови познати. Тяхната пътечка се отклонява нагоре, към необитаема им през зимата къща, която сега ги очаква, за да й вдъхнат живот. А ние продължаваме също нагоре, но по един почти горски, черен път. Целта ни е Кутугерският манастир. С нас тръгва и един Рошльо – куче, което явно много ни харесва – четири разголени хубавици, по всяка вероятност с нещо за ядене в раниците си.
Стигаме до малка бяла църквица, със скромна, но много хармонична архитектура. Това е параклиса св. „Йоаким Осоговски”, построен през 1902 година. За съжаление – затворен. Около поляната пред входа на църквата има вековни букови дървета. Правим си снимки, почиваме си.
При слизането ни надолу, минаваме по друг маршрут. Спускаме се през изоставени градини и нискостъблена саморасла дъбова горичка.
Стигаме реката и попадаме в магията на Бистрица. С големите й обли бели камъни, с дебелата сянка от крайбрежните елши и бистрата й студена вода. Прозрачна ледена вода. Истински подарък от природата след дългото ходене под августовското слънце, през треви, драки и коприви.
Наслаждаваме се на реката, всяка по своя си начин. Потапяме се в благодатта на водата и сянката. За миг се свързвам мислено с цялата вода на планетата земя – реки, езера, морета, океани. Бълбукаща, бистра, лъкатушеща, необятна, прозрачна, дълбока, синя или синьозелена, тюркоазена, нежна.
Продължаваме нашето пътешествие като вървим по ж.п. линията, защото имаме време до влака. Ще хванем същото влакче, с което дойдохме на отиване. Минаваме през тунел. Говорим си много, сближаваме се. Близки сме. И сякаш сме на края на света. В подивелия запад на България.
Спирка Церовица е доста спретната, в сравнение с другите изоставени, „необслужвани” спирки. Името на селото и съответно на спирката вероятно произлиза от „цер”- вид дъб, характерен за тези места. Заключена някогашна кръчма, кметство, чешма и … ето малко сянка.
След малко отново се изкушаваме да слезем до реката. През целия ни обратен път тя лъкатушеше вдясно от нас.
Доста приятен на вид мъж мие колата си. После се полива с вода. Ние се къпем на отсрещния бряг, точно срещу него. Аз като най- смела влизам в ледената вода. Искам да се потопя цялата, да се слея с реката. Водата е прекалено студена, но желанието ми да усетя водата надделява над благоразумието.
Вече съм окъпана. Усещам се пречистена, хладна и прозрачна като бистрата Бистрица. Обличаме се и отиваме на гарата.
Влакчето пристига.То е пътувало до крайната гара Гюешево и сега се връща обратно до Кюстендил. Качват се доста хора. Вече сме в купето и се оказва, че нашите спътници ни познават. Запомнили са ни от сутринта.
Така се изнизаха приятните часове на един цял летен и нагорещен, и даже щастливо изкъпан ден – 23-и август. С Ина, Мариана, Ралица и аз.
Дайте оценка на пътеписа:
|
Хей, ако сте харесали тази статия, хвърлете око и на тези:
Много хубав разказ.Поетичен изказ.Професионално представен.Поетична проза.Браво!!!!
Много весело и живо настроение лъха от пътеписа. Хареса ми много. Ще се радвам да прочетем още нещо от авторката на този пътепис.
Само да попитам да няма грешка в името “Ева Константин” ?
Благодаря, Анна-Мария!Казвам се Ева Димитрова и избрах псевдонима
Константин, тъй като името е част от славянското име на Кюстендил.Името Кюстендил е на турски и означава Константинова земя.
Топъл, искрен, неподравен разказ за природата и за Ева в нея. Но натежава жанра “Пътни бележки”. За да се превърнат те в Пътепис са нужни повече впечатления и инвенции, а не откъде си минал и какво къмъче те е спънало. Ева го може това, защото е поетеса. На места тя се явява в истинския си блясък, макар и за кратко. Това си е неин почерк, но има и закони на жанра. Лиричните и мисловни отклонения да са повече и по-пространни, това пътеписът може да го поеме. И чувството ти, Ева,натежава, не че не свети, то е като бисер в пясъка, – но го балансирай с ръзсъждения, със смяна на глаголните времена, с връщане назад или отиване напред, иначе зазвучаваш само като чуруликане на птичка божия. И недей, Ева, да пишеш само от първо лице единствено и множествено число. Говори и есеистично, скрий се като автор.Опитвай също и по-художествени описания на природата, използвай за това по-нестандартни слова, което също го можеш. Това че давам прлепоръки не означава че текстът не е стойностен. Много е добър, но го оценявам от висока летва – от върха на Мярк Твен или на Маркес, до които автори искам Ева да се доближи. А ако иска да е хем обикновена, хем мъдра нека отвори пътеписните ни първоизвори – дядо Вазов, например. Или Алеко – “До Желюша с говежди вагони” …
А на мен ми е интересно да чета точно за това кой как е стигнал и колко камъчета са го спънали и къде. Обичам самото организиране на пътуванията не по-малко от посещението на местата. Освен това, мисля, че информацията за самото пътуване би била полезна на всеки, който реши да посети това място, а вече какви впечатления ще имаме от пътуването- това ще е различно за всеки