Още един прекрасен пътепис, които участва в конкурса Зимни разходки.

По-романтична приказка не бяхме и сънували. Потеглихме на Коледа към Доспат-той  служеше за отправна  точка, но нашата мисия беше Дъбраш – един живописен рид по пътя за Сатовча.

По пътя се запасихме с вериги, понеже изпитвах боязън по отношение на престой в планината . След Пещера мъглата се вдигна и ние напреднахме с маршрута. Все пак се притеснихме-къде е истинската зима?

След язовир Батак пътят ставаше все по-труден и колата непрекъснато поднасяше. Рядко се разминавахме с коли по пътя. На места  някои бяха спрели,за да запечатат за последно снежните мигове преди да поемат към ниското. Навярно бяха посрещнали Бъдни вечер край камината в някоя  от малките приказни къщурки или хижички, които успявахме да различим в тази искряща белота.

Снежната пелена се простираше навсякъде и не личеше къде свършва пътя,къде започва рекичка или язовир.

Чудна гледка се откриваше към язовир Доспат между завесата от борове, отрупани със сняг. Искаше ми се непременно да споделя тази красота с някого. Всичко изглеждаше толкова първично и неземно, че ме караше да се чувствам като къс от вечността.

Привечер пристигнахме пред хотелчето, което бяхме наели. Наоколо нямаше снежец, тъй като ненаситното слънце го беше разтопило. От тераската се откриваше цялата местност-върволица от била и върхове, но нито едно бяло петънце.

На следващият ден  беше паднал сняг. След обилната закуска се отправихме към Ягодинската пещера. Колона от гръцки туристи ни застигна – и те искаха да се полюбуват на нашата дивна природа.

И сега не мога да си спомня как се озовах пред пещерата. Движехме се по еднолентов лабиринт, надвиснал над Буйновска река. Мантинела липсваше, само миг невнимание би ни хвърлил в пропастта. Адреналинът ми се вдигна в момент, в който трябваше да се разминем на едно мостче с друга кола. Телефонът ми звънеше, но не смеех да откъсна поглед от пътя.

Чудех се как местните хора са превърнали това изпитание в ежедневие.

Пещерата беше изключително красива. Тук местния пещерен клуб беше посрещнал Бъдни вечер и огромна елха привличаше погледа ни. Мраморна маса за извършване на ритуали още до самия вход  беше доказателство,че пещерата е изкушение и за младоженци. След като я разгледахме ни обзе такова инфантилно чувство, че по детски се порадвахме на снега. Рекичката  беше заскрежна, но се виждаше как под тънката ледена кора пулсира вода.

За почитателите на екстремните спортове имаше лифт,който не покриваше традиционните ни представи за съоръжение, на което можеш да седнеш удобно и да разглеждаш околността,а вятърът да вее косите ти. Наречен е Лифтът на Тарзан, което подсказваше, че ръцете ти ще бъдат заети да се придържаш към въжето, а тялото ти ще бъде обезопасено с колани като за скок с бънджи. Мразовитото време не позволяваше  да се възползваме от тази атракция, защото щяхме да заприличаме на ледени висулки.

Отправихме се и към Дяволското гърло. Легендата разказва, че тук е входът към ада. Тук Орфей е взел съдбоносното решение да влезе в царството на сенките при любимата си Евридика. Вътре реката бучи и кипи, зловеща тъмнина те обгръща отвсякъде, а пътят към светлината  предизвиква световъртеж. Винаги съм била авантюристично настроена и не предполагах,че изкачвайки се нагоре към изхода,ще изпитвам страх. Чувствахме се сякаш наистина сме били в отвъдното.

Триградското ждрело е много живописно. Планински зъбери предизвикват усещането,че  си една прашинка. На места се спускат огромни ледени висулки като мечове. Търговци на Мурсалски чай и ментов мед настояваха да опитаме от стоката им и си струваше. Ароматът на билки ми се стори толкова екзотичен на белия фон.

На следващият ден ни предстоеше  връщане у дома. Минахме през Широка лъка, покарахме за няколко часа ски на Пампорово и се върнахме в реалността.