Първият пътепис, които участва в конкурса Зимни разходки.

Ето че дойде дългоочакваната утрин… Просветля. Просветля в умореното ми съзнание. Белите върхове ме посрещнаха с великолепието си, чакаха ме, подканяха за кой ли път. Отново исках да избягам сред тях, да се полутам ей така безцелно, да вкуся от живота на планината, да се опитам да открия нещото, което липсва долу. Да открия себе си, приятелите и най-вече, да събера мислите си… А мислите препускаха стремглаво, мира няма … и сън не ме хваща … Пак сънувам … За кой ли път сънувам това пробуждане и дремя уплетен в хилядите спомени за изживяното и в болезненото очакване за предстоящото. За кой ли път сънувам върха, тръгваме, ние сме там, лазим като мравчици по стръмния му склон.

Всички спят, цялата хижа се е оттеглила в заслужен покой. През прозорчето се процежда бледата светлина, тъй очакваното утро, утрото което води към върха. Ще ми се зимните нощи да не бяха толкова дълги. Не знам спя ли, дремя ли, сънувам ли, може би всичко накуп, но съзнанието работи на пълни обороти. Или просто си лежа и блуждая унесен в спомени, диво препускащи в съзнанието. Спомени, които не бих заменил за нищо на света, добри или лоши те са мои и на планината в мен. Тя е отвън зад просветляващото прозорче, ето и ги върховете, ей го Безименния, ето го покритото със сняг езеро, Тя е там отвън, но все пак успях да я пренеса в себе си, да отредя огромно място, да я слея със собственото си същество. По снежния склон или по отвесната скала, Тя ме приема в себе си. Колко много живот дава, как добре и леко е на душата, когато радостно те посреща. И колко имаш да научиш ти от нея, когато се ядоса, внимавай – и пътя ще ти забули в мъгла, и камъните стават живи, и лавината тръгва и помита. Това е планината, Природата, силна и независима. Жалко, че толкова много черпим от нея сили, а какво и даваме – лифтове, строежи и пиянски кикот в хижата или хотела. Че тя не иска това.

Навън взе да става още по-светло. Скоро ще блесне източния склон на върха. Вече съм изцяло буден и съм се залепил на прозорчето, надвесен над Кърта, който доволно поспива. За пореден път тръпна в очакване за предстоящия ден. Спомените ме връщат една година по-назад, пак до прозорчето, но на друга хижа в друга планина.

Трудно беше идването ни дотука, градът те пуска бавно и мъчително, изцежда те до последно. Много чакахме, много терзахме, гледайки камерките, които предават наживо. Нищо се не вижда – едно бяло петно. И прогнозите лоши. Бе голям късмет, няма що. Все пак традицията повелява – края на април в Пирин, за рождения ден.

Залепил съм се на прозорчето и ми се струва, че чувам хора отвън. Да, дошли са хора. Снощи бяхме само двамата в пустата хижа и хижаря го нямаше.

Много бързо се оправихме, натъпкахме по раниците всичко и след пет минути вече разговаряхме с новодошлите пред хижа Бъндерица. Целта и мисията ясна- вр. Вихрен по южния склон. Чудно, само дето мъгла с нож да я режеш. Влага и безветрие – фактори, които мене лично малко ме подтискат. Но нали сме планинари – трябва да приемаме планината, каквато е и да и се радваме. До хижа Вихрен стигнахме на един дъх, но не и без да се изпотим. Няколко седмици по-рано беше минала лавината. Изкоренени дървета и камъни се въргаляха безобразно в снега. Потресаваща гледка. Всекиму идва мисълта – „Добре де, а ако бях тука тогава?”…

Набързо се преоблекохме и стегнахме с Кърта, че новите приятели бързаха напред, а не искаме да движим само двамата. Обвързахме се с въже и поехме по техните дири. Радостно беше изкачването на първия склон, тоест този на Хвойнати връх. Стръмничък и с твърд сняг правеше катеренето приятно.

Оттук вече неусетно, без много бавене навлязохме в мъглата и в циркуса Кабата. Още от сега ме притесняваха обувките. Няма да ги описвам – просто не са за ходене в планината. Добре – накратко – обувки за сноуборд. Пари нямах тогава да си купя хубави, а това носи неприятности. Пришките отзад на глезена са най-малкото, което трябва да те притеснява. Но тъй като бяхме вече там и се бях примирил с факта – остава пътя нагоре… Към връх Вихрен. Вървяхме по дирята на хората пред нас. Често с много досадни серпантини, които обичахме да сечем. Настигнахме се някъде на една тревиста площ, разменихме по две, три думи и те отпрашиха нагоре в мъглата.

Времето беше наистина доста подтискащо – представях си каква невероятна гледка можеше да видим ако не бе тази пуста мъгла. Влагата се просмукваше навсякъде, а малко по-късно взе да ръси и снежец.
Всичко това на 30.04.2006 в циркуса Кабата,  на път за любимия ми връх.

Нищо не ни безпокоеше тогава, в циркуса. Имаше хора пред нас, а на хижа Вихрен ни казаха, че и други хора са тръгнали малко преди да се появим ние. Южният склон не е стръмен, около 60 градуса го описват в пътеводителите. Имаме добро облекло, храна, пикели, обвързани сме с въже.

Тръгваме. Пак досадните серпантини. Уморено следваме упоритата криволичеща пъртина. Снега стана по-твърд, следователно се катери по-лесно. Нещо обаче ме кара да започна да се обърквам. Пъртината не води към Вихренския преслап, ами на север, тоест към самия връх. Ами да, така е – как ще излезем тогава на южния склон? Нищичко не можеш и да видиш. Споделям впечатленията си с Веско, но отговор нямаме. Може би ще се изкачим на премката горе в близост до скалите, че оттам после по южния склон. Да, ама не, серпантините ни завеждат между два реда скали. Чудно, сега вече разбирам – ще катериме Вихрен право нагоре по източния склон. Намираме се меджу двата реда скали, които образуват стръмен и широк улей, започващ горе, там където върховият гребен и Джамджиевият ръб се засичат. Еха, предстои нещо вълнуващо. Казвам на Кърта, той също се усмихва.

Продължаваме въодушевени право нагоре, наклона се увеличава. Млатиме с пикелите на всяка крачка, имам чувството, че всичко продължава вечно.Вече няма зиг-заци – просто една пъртина водеща нагоре в мъглата. Става все по-стръмно, значи и по-трудно, значи по-хубаво. Имам чувството, че носа ми ще опре в склона пред мене. Спираме на моменти за успокояване на дишането, поглеждаме се, усмихваме се и пак нагоре. Първи съм и усещам как вече много разчитам на пикела. Със всеки метър височина разбирам каква пързалка ще бъде, ако случайно се подхлъзне някой от нас. Катеря бавно и сигурно, опитвайки се да правя стъпки с негодните за тази цел обувки. В един момент вдигам глава и то на време за да видя как един камък профучава на два метра вдясно. Стряскам се, но продължавам с едно наум и с мисълта какво ли е накарало този камък да напусне местенцето си, отредено му на този стръмен склон. Но ето че този път снежни буци започват да се търкалят наоколо. Спирам поглеждам нагоре учудено, обръщам се поглеждам и Веско, който вдига рамене. „Обстрела” със сняг продължава и започваме да се безпокоим – нима все още има лавинна опасност? Че снега е слегнал добре, пролетен сняг… Лавините трябва да са вече паднали. В мига, в който взе да се прокрадва голямото безпокойство, отговорът дойде мигновенно – на две ски и със слушалки в ушите. Просто стояхме като препарирани и се пулехме в усмихнатия скиор, който се спускаше сякаш кара по „детската” писта. Направо онемяхме. Спря човека и разменихме две, три думи. Каза че не ни остава много, погледна висотомера си и определи надморската височна като „ … а, бе, към 2800 и нещо.” „На това тука му викат Метлата” – добави и след това пъхна пак тапите в ушите и полетя на къси зиг-заци надолу.

Гледахме се с Кърта сякаш бяхме видяли извънземен. Евала на момчето – да се спускаш със ски по тази стръмнотия.

След още малко катерене стъпките продължаваха диагонално вдясно. Снежната покривка беше много тънка и на места стъпвахме и върху скалите и камъните отдолу. Точно в този момент се натъкнахме на „ключовия пасаж” и проблемите започнаха. …

Ех, ето ти сега ново двайсе. Личеше си, как хората пред нас се бяха борили с гравитацията и леда който надничаше изпод тънкия снежец. Просто неописуемо дращене с всички подръчни средства, за да се изкачат до върха. Ние решихме да не се отказваме лесно и започнахме нашата си битка. Бях първи и преминавах метрите сякаш бяха километри. С „кънките” на краката и най-вече добрата подкрепа на пикела се местех бавно и мъчително. Веско беше приклекнал и чакаше да мина разстоянието, което позволява опънатото между нас въже. Набелязах си „спасителен остров” – стабилен камък който наднича над леда. Натам … Много ме е яд като се сетя сега, как се мъчихме. Добрите обувки и чифт котки биха ни изкачили на върха с повече внимание от наша страна. А тогава … Тогава просто пълзях по диагонала и се молех да не се сурна надолу. Летежа би представлявал страховита пързалка по стръмния склон, завършващ в някоя от тъй красивите скали на Вихрен. Или триста метра по-долу някъде в циркуса Кабата. Всичко това е най-лошото, което в този момент заедно с малка доза паника взе да се прокрадва в ума ми.

Стигнах „спасителния остров” забих пикела в леда, така че да захапе и един ръб на камъка под него и легнах отгоре му. Сега беше ред на Веско да „дойде”.

Бавно, мъчително и несигурно катерене. Мислехме, че този леден пасаж ще свърши, но уви … Опитвахме и встрани – навсякъде лед. Малко или много той правеше ситуацията много напечена. Много ми стана криво… Просто трябваше някой да го каже … А не искахме … Не искахме да се предаваме под самия връх… Ето горе се вижда края, 50 метра по-горе… Там вече се излиза на върховия гребен, после 50 метра по него и сме на пирамидката… Малко още само…

Риска все пак стана твърде голям… Казах го… Казах „Кърт, да се връщаме”… И стана една … Много жалко…
Беше готов човека. А аз го върнах. И обувките му обувки и добре се чувстваше. А аз с мойте „кънки”, не работеше системата правилно. Разчитах на пикела предимно, той беше спасението и единствената ми опора със скалата и леда. Гледах отчаяните следи водещи нагоре, личеше си че хората са се мъчили сериозно. Или поне тези, които не са имали котки.

Бях категоричен, но той не отстъпваше. В крайна сметка след много спор и приказки се обърнахме, обърнахме гръб на любимия връх. Толкова много искахме, копнеехме да бъдем горе, да изживеем чудесното усещане, което само Горе можеш да почувстваш. Но уви … Бог Перун не ни допусна до себе си. Последните метри се оказаха непреодолимата преграда за нас. Почувсвах се жалък и много малък в сравнение с грамадата, наречена от нас хората вр. Вихрен. Отстъпихме…

С пълни с мъка сърца поехме обратно по кошмарния траверс. Сега въпроса беше как да излезем от ледения пасаж. Като сън ми е всичко – просто единия лягаше върху пикела си, докато другия не стигне сигурно място и не „осигурява” той на свой ред. Разбира се връщането обратно беше много по-опасно, но това беше единствения начин да се доберем до Сигурността. Цялото това лазене беше страхотна игра на нерви.

Мълчахме унили, когато се добрахме до снежната сигурност, всеки гледаше в различна посока.
Предстоеше още по-адско слизане право надолу. Единственото хубаво на мъглата беше, че не виждахме, колко е стръмно под нас и колко нависоко сме. Разбрахме се за системата единият пак да ляга на пикела, а другия да „слиза” с гръб към склона самозадържайки се с пикела, докато въжето не се опъне. После другия го настига и така …

Слязохме в Кабата всеки нещастен посвоему. Седнахме, горчива цигара и мълчание и пак надолу. Просто не е за вярване. Почти се бяхме качили и този проклет лед. То няма нищо лошо в леда, но котките са неизбежен спътник в такъв случай.

Главата ми щеше да се пръсне от мълчанието помежду ни. За капак на слизане по склона на Хвойнатия връх, Веско се подхлъзна и съответно ме дръпна и мен. Страхотен летеж и пак пикелите в употреба. Това сякаш малко ни развесели, но ни остави все така мълчащи.

На хижа Вихрен ни настигнаха момчетата, с които тръгнахме. Бяха се качили на върха и крещяха обезумели от радост. А ние – унили и ядосани. Взех си гетите, с които услужих на едното момче, поне те се бяха докоснали до връхната кота.

Нищо не си казахме чак до хижа Бъндерица. Там вече цареше хаос. Хижарят се бе върнал, имаше още нови хора. Каза, че е видял че има „самонастанили се” и ни похвали, че сме си нацепили дърва и сме се сгряли. А ние мълчаливо се качихме в стаята да се преобличаме.

С един ябълков сок започнаха приказките. Признах си, че вината е моя, да се върнем, но приятелят си е приятел, особено в планината. Че кой търси вина в мен? … Той на свой ред си призна, че съм прав, за да се върнем, защото едно подхлъзване горе можеше да ни навлече сума ти неприятности. А и къде е мястото на чудната гледка от Вихрен в тази мъгла. Изводът бе общ и за двамата – та нали хора и под вр. Еверест се връщат. Или както са казали старите алпинисти – „Върни се, за да отидеш пак”.

В крайна сметка отпразнувахме „успеха” си с обилно ядене и глътка ракия. Нали и рожден ден имах на следващия ден. Настроението взе да се завръща лека-полека, даже и изчислихме, че сме стигнали горе долу на височина 2870 метра. Ами едно малко постижение за нас. „Изгорелият” адреналин все да си казва думата и стана весело – смях и спомени от миналогодишното изкарване на рождения ми ден, когато пък изкачихме Тодорка и Хвойнатия.

… Слънчев лъч се прокрадва и ме осветява право в очите. Ставам като на автомати. Поглеждам часовника – вече е седем часа. Кърта се прозява доволно. Навън ни чака Върха. Блестящ и страховит, снежнобяло великолепие, заобиколен сякаш от приятелите си Иречек и Алеко, там се издига Мусала. Трябва да тръгваме, а още не сме се оправили. Навън е минус седем градуса, ние се плацикаме доволни край дупката на езерото, единствената вода зимно време. Скоро сме готови и с усмивки на лицата поемаме към поредното си изкачване. Спомените са си спомени, нали важното е как се развива човек, какви промени се случват с него. „Промяната е неизбежният спътник в живота на човека” – вървя и си мисля, докато се радвам на поскръцването на снега под новите зимни обувки, устремени с приятеля към нови хоризонти.