Още един прекрасен пътепис, които участва в конкурса Зимни разходки.

Бяха само двеста километра, но винаги когато пътувах натам, знаех че, пътувам назад във времето. С увеличаването на километрите годините сякаш се връщаха назад. Тук няма обхват на мобилните телефони, няма интернет, няма дори асфалт… Но няма и задръствания, мръсен въздух, градска суета… Животът е прост и тясно свързан с природата.

А природата е изляла цялата си красота тук – между Източните Родопи и Горнотракийската низина, между Сакар и река Марица.

Случайността ме отведе преди време в едно малко селце по този край, място на което често се връщам мислено в сивия делничен ден и при първа възможност оставям всяка работа и тръгвам натам.

В последната неделя преди Коледа и първи ден от зимата се измъкнах от градската лудница и предпразничната треска обзела всички. Жена ми, вече свикнала с тази моя странност и страст, не се учуди никак, а и беше заета с подготовката и пазаруването за празниците, та да ме разубеждава. Тайно се надявах да завали сняг, планината към която отивах щеше да бъде още по- приказна и вълшебна с прясно навалял сняг.
Пристигнах рано сутринта, е за мен си беше рано, но селото отдавна не спеше- овцете излизаха на полето, а хората носеха торби с прясно изпечен хляб от фурната.

Дядо Мишо ме посрещна на двора, запретнал ръкави въпреки режещия студ, беше нахранил вече челядта (както казваше на животните) , подаде ми паница с току-що сварено мляко и рече: „ А добре дошъл! „

Отсядах винаги при него, той беше доволен, че няма да е сам макар и за ден- два, а на мен ми харесваше спокойната и приветлива селска къща. Побърза да ме уведоми, че колегите оставили хабер, че заминават за Ивайловград и гоненето на Михаля се отлага тази седмица. От този факт най- много се зарадва Арда- седеммесечното лудогорско гонче, което не вземах често в гората, защото се вреше в краката ми и пречеше на другите кучета да работят. Арда беше виждала само домашното прасе на дядо Мишо и нямаше никаква представа от дивеч. Настана истинска суматоха като ме видя- лай, скимтене, скачане и хапане на синджира, само аз я пусках да бяга и затова беше цялата тази радост- предусещаше свободата.

По обяд, когато времето поомекна, отвързах кучето и излязохме на разходка. Преди това оставих пушката на гагуля в избата както ми заръча моят хазаин, защото нямах бележка за деня и въоръжен само с тояга и куче тръгнах към гората, предвкусвайки девствената красота и пленяващите гледки скрити в нея.

Беше валяло скоро, земята беше мокра и червената пръст, каквато не бях виждал никъде другаде, полепваше по ботите и правеше стъпките ми бавни и тежки. Нивите след селото зеленееха, скоро засети с жито, бях чул разговор в селската кръчма, че тук често са намирани монети и върхове от копия- следи от хора, предпочели за живеене величествените Родопи в североизточния им край.

Гората все повече се приближаваше към мен, примамвайки ме с магията си. Щом стигнах до нея неокапалите оранжеви листа на дъбовете зашумяха неспокойно. Арда, която до този момент душеше наоколо и бягаше щастлива застина и след малко се шмугна в краката ми. Помислих си, че изобщо не подозира, че е ловно куче!

Попивах жадно кристално чистият въздух и мирисът на дървета, листа и растителност. Щеше ми се да запазя част от този аромат и да пренеса свежестта в градския ми живот. Споменът за града- забързаните, намръщени хора, мръсотията и многото коли тук изглеждаше нереален и дори смешен. Движех се по горската пътечка сред тунел от дървета, следван единствено от планинския вятър. Гората се спускаше надолу по хълма и в края и течеше забързана към Марица, малка река. Често през топлите дни сядахме там да обядваме преди да продължим похода. Тръгнах натам. И тогава нещо пред мен изшумоля в листата, реших че е Арда, която ме беше изоставила и бродеше из шубраците наоколо, но нещото изскочи пред мен, направи два- три големи подскока и се скри в дърветата. Беше голям, планински заек, чието спокойствие бяхме нарушили. Арда сбръчка чело, както правеше когато беше неспокойна, надуши следата и хукна след ушатко. Опитите ми да я извикам претърпяха неуспех, чувах я как лае и чупи клони навътре в гората. Останах да я чакам на пътеката, бях ядосан, че не ме послуша и в същото време изненадан от вродения и хъс.

След няколко минути кучето се върна изтощено от неравния двубой със заека, гледаше ме гузно и се просна изморено на мократа трева. Трябваше да му се скарам…

Продължихме заедно надолу по пътеката, отдясно се извисяваха северните ридове на Източните Родопи, близо до Вълчеполската котловина, по които за мое съжаление нямаше сняг. Не можеш да останеш безучастен към тази омагьосваща и изпълваща със сила природа…

Наближавах края на гората, пътеката стана по- стръмна и покрита с бели камъни изровени от дъждовните реки, минали скоро оттук. Излязох от гората и пред мен се ширна пусто, сиво поле. Няколко птички излетяха от сухата трева и се стрелнаха в искрящата синева. Насред полето стърчеше едно величествено и самотно дърво. Вляво имаше останки от основи на къща, кой ли е живял тук и какво ли е усещането да живееш насред самата природата, далече от измамните удобства и лукс на съвременния свят?

Стигнах до малката река, беше пълна с изпадали оранжеви листа, носеше се кротко и плавно в очакване на срещата си с по- голямата сестра- Марица. Арда пристъпи уверено към брега и се нахвърли жадно на бистрата водата, не се притесняваше, че може да я заболи гърлото.

Наоколо полето беше притихнало, отдавна бях забравил за зимния студ, за червената кал и режещият вятър. Бях в плен на съвършената природа и не усещах нищо освен блаженство и хармония.

Не ми се разделяше с тази опияняваща и романтична гледка, но пътят до селото беше дълъг, а и денят преваляше…Предстоеше ми да пренощувам в селото и на другия ден да отпътувам към вкъщи. Надявах се междувременно да завали сняг през нощта, за да бъде тази среща с природата още по-пълноценна. Докато изкачвах баира си мислех за щастливата случайност, която ме отведе тук преди време и за думите на жена ми, че не е била случайността, а съдбата…

Този пътепис ни изпрати Николай Апостолов.