Ето още един прекрасен пътепис, които участва в конкурса с награди Лятно приключение. Разказва ни Ася Митева.

№ 14 и № 15 от ЧУДЕСАТА на БЪЛГАРИЯ

Ще ви разкажа за моята невероятна еднодневна екскурзия до Белоградчишките скали и пещерата Магура. В книжката със стоте национални туристически обекта, те са под № 14 и № 15

С цел да не се повтарям с пътеписа за Белоградчишките скали, ще наблегна на пещерата Магура.

И така, денят е 22-ри, месецът е август, годината 2009-та. В 7ч. сутринта тръгнахме от София /площад Руски паметник/ в посока … Белоградчик. Записала съм се за тази екскурзия 2 месеца по-рано и тръпката е огромна.

Белоградчишките скали се разпростират на приблизително 30 км дължина, 3 до 5 км ширина и до 200 м височина.

Тук всеки камък има история и легенда, пълна със страдание и героизъм, които да обяснят невероятната вкаменена хубост. Преди векове между скалите имало девически манастир. Рано всяка сутрин, манастирските камбани приканвали за молитва обречените на Бога монахини. Най-младата сред тях, послушницата Витиния, не могла да скрие под расото своята красота. Мълвата за красотата й се разнесла навред из Римската империя. На един Петровден, когато хората имали право да посещават манастирите, съдбата срещнала Витиния с римлянина Антонио. Те дълго криели любовта си от монахините. Но след година плодът на тяхната любов се показал на бял свят. Детски плач огласил килиите на манастира. Витиния била разобличена и изправена пред строгия съд на монасите. Те решили да я прокълнат и изгонят от манастира заедно с детето. В това време откъм хълма се задал Антонио на белия си кон, умоляващ монахините да оставят Витиния. И станало чудо. Изведнъж над скалите се извила буря, паднал гръм, земята се разтресла. Манастирът се сринал и всичко наоколо се вкаменило – Конникът, Монасите и Витиния, която се превърнала в Мадоната с детето в ръце …

Белоградчишката крепост Калето, носи отпечатъка на римляни, византийци, българи и турци. Използвана е естествената непристъпност на скалите, което улеснило строителите. Римляните издигнали само две стени от северозапад и югоизток. Другите два скални масива, обгърнали крепостта, са високи от 80 до 100 метра.

След като разгледахме цялата тази красота, се качихме отново на автобуса, защото от центъра на Белоградчик до пещерата Магура, разстоянието е 25 км. Е, щеше да ни дойде в повече, ако трябваше да го изминем пеша

Когато наближихме село Рабиша, екскурзоводката в автобуса ни разказа легендите за селото и езерото със същото име.

Ръководейки се от това, че населението на село Тулиша е взето в робство или “Раби-бяха” се поставя името като се взима само окончанието на Тулиша “ша” и се оформя бъдещото име на село “Рабиша”.

Две от легендите за езерото Рабиша са следните:

Един момък слугувал осемнадесет години при различни стопани. Парите, които спечелил, обръщал в злато и го криел в един кух кривак, с който не се разделял никога. Но веднъж, когато прибирал говедата, които пасял, една крава изостанала. Момъкът подвикнал няколко пъти, но кравата си пасяла край блатото. Говедарят се разсърдил и хвърлил кривака да я удари, който недостигнал до кравата, а паднал в блатото. В миг момъкът се изплашил – нали в кривака било златото, спечелено за осемнадесет години! И без да му мисли много, бързо се хвърлил в блатото да го търси. Дълго газил из блатото, но напразно – не успял да намери кривака със златото.

Минали две години от тази случка. Момъкът откарал да мели брашно в село Бяла, което е на около два часа път от Рабиша. По едно време във воденицата влязъл човек, който държал в ръцете си кривака, изгубен от момъка преди две години. Щом познал кривака си, той веднага попитал човека – откъде има този кривак … Човекът обяснил, че го е намерил във вадата, която отправя водата в улея на воденицата. Момъкът взел кривака и разказал как го е загубил. Хората не повярвали, ала той отворил горния му край и извадил от там златото, което разделил поравно с човека. Оттогава се вярва, че има поздемен път на водата, по която е минал и кривака.

Друго предание разказва, че там, където е блатото, някога е било село Рабиша. Имало извор, под който се простирало селото, а селяните черпели вода от там. Веднъж говедарят, като пасял говедата, видял, че от извора излязъл бик, който връхлетял на селския бик и без малко щял да го умори. Вечерта говедарят разказал на селяните какво се е случило през деня. Уплашили се селяните. За да предпазят селския бик, направили остри железни шипове и ги поставили на челото и гърдите му. След няколко дни, говедарят закарал говедата край извора. От там отново изскочил водният бик и подгонил селският. Борбата продължила доста и водният бик бил тежко ранен. Изревал страшно и в миг изчезнал. Тъкмо се изгубил от погледа на говедаря и връх Магура се пукнал на средата. Из пукнатината бликнала силна вода, която потопила село Рабиша, и продължавала да тече. В края на третата нощ планината се събрала и прибрала водата. От тази вода се образувало днешното езеро, което извирало пак от същия извор, който сега е скрит.

Автобусът спря на около 300-400 метра от пещерата Магура. Наблизо имаше спряли много леки автомобили и още един автобус. Наредих се на огромната опашка за билет за входа /5лв. за възрастни/. След като всички се „въоръжиха” със заветните билетчета, започна едно досадно чакане предходната група туристи да излязат. Екскурзоводът ни обясни, че всяка събота и неделя преминавали по около 4000 души …

Магурата е една от най-красивите пещери в България. За да разгледа пещерата човек трябва да извърви стотици метри каменни пътеки, да се изкачи или слезе по 300 стъпала. Водата е изваяла от варовика фантастични форми, а богатото човешко въображение ги е оприличило на растения, животни и предмети. Просторните зали представляват своебразен музей. В триумфалната зала могат да се видят кости на пещерни животни и предмети свързани с бита на племената, населявали тази част от Балканския полуостров. Огромно срутване запълва края на тази зала, за да я отдели от залата на двата величествени сталактона. Много от сталагмитите имат свои имена. “Поваленият бор”, “Тополата”, “Малкият и големият брат”, “Гъбата”, “Трона” или “Вкаменената гра” са едни от най-красивите творения на природата.

Сталактитите, сталагмитите и сталактоните ни спират дъха.

В пещерата се очертават различни по големина зали и галерии. Основните от тях са: “Триумфалната зала”, “Прилепната галерия”, “Залата на сталактоните”, “Галерията с рисунките”, “Залата на падналия бор”, “Тронната зала”, “Тържествената зала”, “Коридорът на фиордите”. Някои от тях е отличават с изключителни размери.

Поради вертикалната циркулация на водата от свода на повечето пещери капе вода. По този начин изнесеният от водата бикарбонат освобождава част от СО2 и карбоната се отлага като своеобразна висулка наречена сталактит. Когато водната капка падне върху скалния под тя се разбива и освобождава отново СО2 и на пода се образува стърчило наречено сталагмит. Когато се съединят сталактита и сталагмита се образува сталактон. Често пъти сталактитите, които са образувани по дадена пукнатина се съединяват помежду си и образуват сложни драперии с причудливи форми.

И все пак всеки един от нас си задава въпроса защо Магурата при тези големи размери и възраст е сравнително бедна на образувания. В минали геоложки времена пещерата е била по-богата, особено на сталактити, но срутванията – почти по цялото протежение на пещерата, особено по централната ос, са погребали голяма част от тях. Освен това има и едно затихване на процесите в най-ново време, което се дължи главно на две причини: първо, особената пирамидална конструкция на хълма, по който валежните и други води много бързо се отцеждат надолу по склоновете, и второ, покривът на пещерата е доста тънък и силно напукан. Валежната вода /която е главен майстор/ на подземните красоти, бързо се просмуква дълбоко в пукнатините и стига до пещерния свод, сравнително слабо наситена с разтворени карбонати. Това положение обяснява и наличието на повечето сталагмити в по-дълбоките части на пещерата. Под напора на всяка следваща капка, всяка от тях пада значително бързо, преди да се е отложило варовитото й съдържание, което става едва на пода.

“Триумфалната зала” е най-голямата зала в пещерата. Тя е дълга около 200 м, широка до 25 м и висока 18 м. Бившата галерия на “Прилепите” с площ 2800 кв. м днес е отделена от Триумфалната зала с изкуствена стена и превърната във винарска изба “Магура”. В нея отлежава висококачествено, естествено шампанизирано бяло и червено вино с марка “Магура”.

Първите следи от човешко присъствие в пещерата датират от преди 12 хил. г и са открити именно в “Триумфалната зала”.

За да проверим акустиката, екскурзоводът ни предложи да изпеем нещо, каквото и да е. Някой от групата запя БЪЛГАРСКИЯТ ХИМН, останалите го последвахме … Не можете да си представите какво е усещането – НЕСРАВНИМО!

Последната зала преди изхода – “Тържествената” е била временен санаториум с 30 легла за лечение на болни от хронична астма. Проведените експерименти с болни са през годините 1974 – 1975г.

За пещера “Магура” има много легенди. Населението от околните села са я смятали за безкрайна. Смятали са, че нейните мъчнопроходими разклонения стигат отвъд Дунава, чак до Румъния. Вярвали са, че в пещерата живеят страшни зверове и никой не смеел да наруши тяхното спокойствие …

Вечерта, връщайки се към София, единственото нещо, за което съжалявах, че съм пропуснала да видя са скалните рисунки, които са в реставрация.

В мен останаха едни незабравими спомени от красотата, на която имах възможността да се любувам през този неповторим съботен ден.

Дайте оценка на пътеписа:

(41 гласа, средно: 4,59 от 5)

 Loading ...