Скъпи читатели, насладете се на поредния пътепис, който участва в нашия конкурс с награди Лятно приключение. Разказва ни го Даниела Маринова.

След дълго умуване реших да споделя двудневните си преживявяния с аудиторията на razhodka.com и да разкажа за още няколко красиви, предизвикващи умиление и възторг места.

Предложението за пътуване ми беше отправено като телефонно обаждане с покана за квартално кафе. Трябваше да решавам бързо и без да се колебая приех. Първата спирка от  разходката ни беше село Хотница. С малко помощ от местните старци от Самоводене успяхме да хванем точния път. В началото на селото се натъкнахме на указателна табела „Хотнишки водопад”, но след това пътят се разклони, разтрои и  по инстинкта на шофьора ни успяхме да стигнем до мястото.

Падащата вода и невероятната мелодия, която се създаваше, ни насочиха към кулминацията. Нетърпеливи изскочихме от колата и след няколко крачки пред нас се изправи Хотнишкия водопад…своеволен, див, устремен. Прекрасна гледка. Само ние необезпокоявани от никого, “на ти” с природата. С изненада разбрах, че местността крие и други красоти.

Запътихме се по екопътека, която започваше от ниско, а стигаше предела на водопада. Изкачването беше трудоемко заради височината и нестабилните вече стъпала и предпазни парапети, но за сметка на това, забавно и предизвикателно. На места се изкачвахме и слизахме по отвесни стълби, но след всяко изпитание се разкриваше още по красиво място, което заслужаваше да изщракаме голяма чат от позволените снимки на фотоапаратите.

В един момент екопътеката свърши и съжалихме, защото силите ни не се бяха изчерпали. Интересното е, че откадето минахме видяхме разнородни забележителности – пещера, водопади, изворчета. Пожелавам си някой ден тази пътека да бъде продължена и да отвежда до други невиждани красоти. Успокоени от цветовото разнообразие и преплитането на всевъзможни нюанси на зеленото и заредени с енергия, продължихме към село Емен, където беше запланувана и нощувката ни.

Емен е селце от Великотърновска област, с население от 42 души. Този факт го разбрахме от собственичката на универсалния магазин и кръчмата в селото. Вероятно все още работят заради новостроящите се вили и двата комплекса(„Нигованка” и „Имението”), тъй като в селото местни жители не видяхме. Отправихме се към комплекса с чудното име „Нигованка”, именуван на местната рекичка. Още с влизането останахме много доволни. Беше спокойно и изключително приятно… малки къщички, зеленина, багри на цветя. От персонала учтиво ни обясниха накъде да се отправим,  за да поемем по еменската екопътека.

Ако досега твърдях, че при предишното ни приключение парапетите са неподдържани, тук мога спокойно да заявя, че липсват на доста места, а началото на екопътеката е трудно различима, тъй като не се посещава от много туристи.

Но какво по-хубаво от непокътната природа. Хванахме едно каменисто пътче, което ни накара да се вживеем в ролята на катерачи и ето, че достигнахме върха на скалата.

За да продължим вероятно по правилната пътека, трябваше да вървим по ръба. Беше толкова вълнуващо…сами сред тази дивна прелест. Панорамните гледки вливаха в нас чувство на свобода и волност.

С огромен интерес и нездържана радост се втурнахме към предстоящия дървен мост, който в последствие видяхме, че не беше единствен.

Имаше и други, които криволичеха и ту ни караха да се изкачваме, ту да слизаме, навлизахме в гори, минавахме над водни пространства, лазихме по скали.

След като близо два часа се запознавахме с тази местност, решихме да се върнем, но не съобразихме, че бяхме много изморени и връщането изискваше същите усилия, но може би жаждата ни помогна да се доберем по-бързо до колата. След удовлетворителния ден отидохме в комплекс Нигованка и даже ни остана време за топване в басейна и следобедна дрямка.

Вечерта прекарахме под навес, който имитира механа, а кухнята беше разнообразна и вкусна.

Следващият ден беше отреден за нашумелите Крушунски водопади. По пътя минахме покрай язовир Александър Стамболийски, който е първият голям язовир в България с обща дължина 18 км. Възможностите за риболов са много, както и нощувката в близост до язовира.

Отбивката ни беше за кратко и продължихме към първоначалната цел. Първите впечатления от пристигането ни в Крушуна ни напомниха на селските панаири и сборове. Коли и пак коли, много семейства с децата си, мирис на скара и бира, шумотевица. Очакванията ми не бяха точно такива. Надявах се да се насладя на природата и нейната тишина. Нямаше ги вече 20-сантиметровите екопътеки. В широката си част достигаха до 2 метра. Но трябваше да пренебрегна това положение, за да почувствам магията и на това място. А нея я имаше определено. Синкавите отблясъци на водата привличаха погледа и вниманието ми, подканвайки ме да се топна поне до кокалчета.

Е изкуших се, но не се подлъгвайте, че като е плитко е топло и приятно…лед е. Смелчаците да опитат. Не продължихме дълго, когато пред нас се изправи най-големият водопад. Имаше вид точно на онези водопади от филмите, под които някоя влюбена двойка разменя нежни погледи, а водата ги облива. И тук имаше хора, които се изкачваха по хлъзгавите камъни. Бяха главно татковци с децата си на ръце. Доста опасно всъщност. Казвам го от личен опит, тъй като реших, че ще е непростимо да пропусна да се доближа толкова близо до божествените пръски.

Изкачването беше на четири крака, като внимателно опипвах всяко камъче. Е струваше си…имаше го величието.

Колкото по-приближена бях, толкова по-жизнена и свежа се чувствах. Прелестите на природата бяха на ръка разстояние от мен…

Вледеняващата вода ме накара по също толкова внимателен начин да се върна при приятелите си. Природата позволяваше определено време до себе си и ледената вода след минута вече те пропъждаше, за да дойде следващият. Не се отказахме и от идеята да се покатерим до мястото на извиране на водопада. За щастие тълпата спираше до водопада и движението до горе беше по-спокойно. Така приключи посещението ни в Крушуна.

Тръгнахме към Деветашката пещера. Който си е наумил да я посети, трябва да се въоръжи с търпение, защото до нея отвежда не по-къса екопътека. Колите се оставят до пътя и единствено крачетата ни водят до огромната пещера. За жалост е неподдържана, но моментното доближаване удивлява. Огромните размери ме замаяха, чувствах, че сводът над мен се умалява и разширява.

Когато погледнах пред мен нищожните размери на посетителите за пореден път вдигнах гордо глава заради тези причудливи форми на релефа. Отворите към небето засилваха причудливата атмосферата и изумлението.

На стара табела прочетохме, че има многобройни извори, но не можахме да продължим до там, тъй като нямахме необходимата екипировка, нито пък екскурзовод. Трябваше да поемаме обратно кум Русе. Все пак това беше последното запланувано място, а и времето напредваше, но колкото бяхме изморени, толкова бяхме жадни за други непознати красоти. Разбира се, навръщане докато разглеждахме снимките на фотоапаратите, си обещахме нови дестинации към южна България.

Страната ни е удивителна наистина, моля ви, пазете я чиста, за да продължавам да мисля така!

Дайте оценка на пътеписа

(81 гласа, средно: 4,59 от 5)

 Loading ...