От сърце благодаря на Таня Рангелова за прекрасния пътепис. Белоградчишките скали са място за вдъхновение и разходка. Споделете вашите разходки. Още веднъж благодаря на Таня. Очакваме още интересни пътеписи
Преди време когато се провеждаше конкурса за новите природни чудеса в Европа, аз естествено гласувах за Белоградчишките скали. От дете не бях ходила там и реших, че е крайно време да ги видя отново.

В един топъл слънчев септемврийски ден с група ентусиазирани приятели потеглихме в посока Белоградчишки скали. Имахме два варианта за път – през прохода Петрохан или през Враца. Макар и по-дълъг предпочетохме пътя през Враца като по-добър – все пак там има и магистрала за разлика от безкрайните завои на Петрохан.

И така след около 3 часа и 200 километра пътуване пристигнахме пред входа на Белоградчишките скали.

Платихме билетче по 4 лева за вход и решихме да си наемем и екскурзовод за да научим повече за скалите. За съжаление екскурозодката се оказа „пълна скръб“. Явно само гледаше как по-бързо да се отърве от поредната група. Разказа надве- натри най-важното за Скалите и ни пусна да се катерим по тях. С усмивка и съжаление си спомних за екскурзовода ни отпреди 2 години, който бе пълна противоположност на днешното момиче. Тогава имахме повече късмет и попаднахме на един много забавен младеж – около 18 – годишен спортен тип, с чаровна усмивка. Той самия ни се представи, че можем да се обръщаме към него с обръщението “Ей сладур”. Е все пак успяхме да научим името на скромния сладур – Горан. И така Горан ни поведе през палещото слънце по скалите. Още си спомням увлекателните му разкази за множеството легенди за чудните скали.

Белоградчишките скали се разпростират на над 30 километра дължина и са се образували в течение на милиони години от въздействието на природата върху пясъчните скали. Казват, че някога, преди стотици хиляди години,  скалите всъщност са били дъно на море. Червеникавия си цвят дължат на наличието на медни окиси.

Изкачихме всичките 284 стъпала на скалите. Видяхме всичките причудливи фигури повечето от които си имат име и легенда. Тук са образите на хайдут Велко, Адам и Ева, Мадоната, конникът и монасите…

Много красива и тъжна е легендата за Мадоната, Конникът и Монасите. Преди много години тук между скалите имало девически манастир и в него имало много красива послушница – Витиния. В нея се влюбил римлянина Антонио. От тяхната любов се родило дете. Монасите проклели монахинята и понечили да я изгонят. В този момент се появил влюбения Антонио молещ със сълзи на очи монахините да пощадят любимата му. Изведнъж явно природата решила да раздаде правосъдие – земята се разтресла, извила се буря и всички се вкаменили – така се образувала  Мадоната – вкаменената Витиния с детето, любимия Антонио като Конника и Монасите..

 

 

Прекарахме на скалите около 2 часа – беше много приятно изживяване. Не можах да се начудя как природата е сътворила тази красота. Една от любопитните истории за скалите, която си спомних и която Горан ни разказа бе за кулата срещу скалите. Навремето германци поискали да построят на кулата въртяща се сладкарница от която гостите да се наслаждават на гледката към скалите и лифт, който да води туристи от кулата към лифта. За всичко това германците не искали пари, а само да ползват съоръжението 10 години и после да го дадат на българската държава безвъзмездно. Но тогавашните управници  решили,  че щом германците могат да построят това защо и ние да не го направим. Е така 20 години по-късно няма, нито лифт нито сладкарница…

След приятната разходка на Скалите поехме към следващата ни цел-пещерата Магурата. Пещерата се намира в северозападна България, на 17 км. от гр. Белоградчик. Издълбана е във варовиковата Рабишка могила. Това е една от най-големите пещери в  страната с обща дължина на откритите досега галерии над 2.5 км.
Разходката ни в пещерата продължи над час и половина. Времето мина неусетно, любувайки се на пещерните красоти – богати по форма и размери образувания-сталактити, сталагмити, сталактони.

От екскурзоводката научихме, че пещерата предоставя отлични условия за шампанизиране и стареене на вина със своята постоянна температура от 12° С, влажност и прочие. В едно от разклоненията на пещерата е създадена единствената в страната изба за производство на естествено пенливо вино по класическата технология. Пещерата има вход и изход за разлика от повечето пещери при които излизаш там откъдето си влязъл. На изхода по-късно си купихме вино от избата на „Магурата“.

Едно от най- впечатляващите образувания в пещерата е “Големият сталактон” с височина над 20 м. и диаметър на основата 4 м., както и “Падналият бор”-това е най-големият сталагмит в изследваните български пещери с дължина над 11 м. и диаметър в основата 6 м.

Интересни са и фигурите на ловецът, който искал да убие мечето и самото мече легнало пред него, храм „Александър Невски“ и други.

 

За съжаление една от най-интересните зали-тази с рисунките е затворена, тъй като хора са надраскали древните рисунки. Ексурзоводката само ни разказа, че праисторическите рисунки са издълбани в скалата и изрисувани с прилепно гуано. Фигурите изобразяват танцуващи женски силуети, танцуващи и ловуващи мъже, маскирани хора, богато разнообразие на животни, звезди, оръдия на труда, растения. Рисунките датират от различни епохи.

Излизайки от пещерата се натъкнахме на прекрасна гледка – Рабишкото езеро. Езерото е доста голямо и в него плуваха няколко платноходки, използващи хубавото време.

Рабишкото езеро е най-голямото по площ вътрешно езеро в България и седмо по големина в страната. Езерото е безоточно и достига 15 метра дълбочина. Площтта му е над 3 кв.км.

Направо не ми се откъсваше поглед от красотата на сините води на езерото, реещите се платноходки в него, прелитащите птички… но трябваше да тръгваме, защото ни предстоеше дълъг път обратно към София…

Потеглихме обратно, заредени с много положителни емоции и настроение и си обещахме пак да си направим подобна прекрасна екскурзия.